Спортът все повече се превръща в зрелището, за което се говори в римските поговорки. Огромни маси се втренчват в подвизаващите се по терени, игрища, стадиони, рингове, тепихи, кортове, зали, татамита, писти, басейни; крещят, викат, скачат, реват и се смеят, плачат и се покрусяват – изобщо за тези фенски тълпи спортът е не допълнение, той е идентичност.
Не вярвате? Ха да видим: безспорно са живи в паметта ви покъртващите сълзи на бразилските запалянки и запалянковци, след като „селесао“ бяха попиляни от „мандшафта“ със 7:1.
А ако се поразровите из фейсбук-профилите, ще се учудите колко много са онези (най-вече мъже), дето са си лепнали на стената я някой футболен отбор, я някоя спортна знаменитост, я някоя спечелена купа.
Когато Григор Димитров взе турнира в Лондон, българският фейсбук се взриви – то не бяха звездички, не бяха умилявания, не бяха радости… Е, имаше и отровни жила, но те набързо бяха попиляни – когато достойната ти идентичност опитват да я смачкат, ревеш като пустинен лъв.
Гордост и подобие – това за простолюдието, пари и печалби – това за собствениците на клубове и звездите. В наши дни поговорката: „Учи, мама, да не работиш!“ изглежда не важи; в сила е: „Спортувай, мама, да забогатееш!“
Както признава футболистът от „Манчестър Сити“ Рахим Стърлинг: ако не бил спортът, в случая футболът щял той да се погуби нейде из крайните квартали с некачествена дрога и крими деяния…
За тази благородна мисия на спорта няма какво да говорим, той наистина спасява мнозина от капаните на гетата и фавелите. Правят ви, вероятно впечатление, имената на играчите от различните футболни първенства, особено френското и германското; ако не знаем, че гледаме мач, бихме могли да заключим, че четем списък на хора, приютени в някой бежански лагер.
Не случайно и ФИФА, и УЕФА водят борба с расизма: да си расист в спорта, значи да си сляп и глупав, тъй като едни от най-великите спортисти са хора със смесена или въобще не-бял кръв. Всеки знае Джеси Оуенс, който на Олимпиадата в Берлин прави на пух и прах расистките теории на Хитлер, някои вероятно се сещат и за филма на Ищван Сабо „Слънчева светлина“, в който унгарски евреин, състезател по фехтовка, печели същата тази Олимпиада.
Киното изобщо обича такива героични сюжети: кому не е трептяло сърцето, докато е гледал „Бягство към победа“ на режисьора Джон Хюстън. На тазгодишното първенство по лека атлетика в Лондон милиони сърца трептяха с Юсеин Болт и горко се прекършиха, когато той напусна пистата с контузия.
Пеле и Зидан във футбола, Уилт Чембърлейн и Майкъл Джордан в баскетбола, Уолъс и Нгапет във волейбола, кубинските боксьори, китайските щангисти, японските гимнастици – спортът удря в земята всяко самомнение за расово превъзходство на белите. „Белите не могат да скачат“, както твърди известният филм…
Тука се крие кучето, в скачането, за толкова огромното усилване влиянието на спорта върху планетата. Скачането, тоест физическите дадености, телесната сила. Един слоган, изработен по повод кандидатурата на София за европейска столица на спорта, гласи горе-долу точно това: „По-добри, по-силни със спорта!“
Надпреварата, когато е базирана на постижения в метри, секунди, килограми, точки, е ясна надпревара, без умувания и колебания: който стигне по-бързо, който скочи по-далече, който вкара повече – той е победителят.
В едни разпилян свят, където е все по-неясно кой с кого е и кой срещу кого е, спортът дава стабилен фундамент. Разбира се, винаги има спорове и недоволства – тук не била дадена дузпа, там момичетата били ощетени, другаде нарочно не осигурили подходящи условия, но това са предимно запалянковски неволи; както обичат да казват спортните коментатори, в историята остават единствено резултатът и класирането, другото са подробности, които времето изпарява яко дим.
В този смисъл решението на МОК да отстрани Русия от Зимните Олимпийски игри в Пьончан е политически удар в десетката, колкото и председателят на спортната организация Томас Бах да твърди, че в решението няма нищо политическо: Москва е ударена точно в силата, във физическата си мощ.
Нейните ръководители правят какви ли не усилия да върнат страната като политическа сила от световен мащаб, но в същото време тези нейни усилия са разкъртени, допингът ги разкъртва.
Защото – освен всичко друго, сякаш казва: „Да, твърдите, че сте силни, но цялата ви сила се основава на измислени средства, на фалшиви употреби, сиреч не сте толкова силни, само се надувате!“ Без Русия в Пьончан означава непризнаване на статут, отричане на потенциал.
Нещо повече, разклащане на идентичност: точно там са ударени властите в Русия, затова и думите на небезизвестната Мария Захарова във фейсбук настояват тъкмо по посока на мощта: „Ние не можем да бъде сразени. Нито от световна война, нито от разпадането на Съветския съюз, нито от санкции.
Ще ги приемем и ще оцелеем“. Да, гордостта е уязвена, гордостта и идентичността, идентичността на велика сила. Да те изключат от игрите е все едно да те изключат от световното зрелище…
Лозунгът на Олимпийското движение е: „Спортът за един мирен свят“. Днес този лозунг трябва сякаш да бъде: „Спортът за един силен свят“. Свят, в който този, дето не участва, е слаб, е уязвим, е накърнен… Пьончан без Русия си е чиста проба силов акт.
