Стефан Тафров е роден е на 11 февруари 1958 г. в София. Завършва Френската езикова гимназия в София и „Журналистика“ в Софийския университет „Климент Охридски“.
В периода ноември 1991-май 1992 г. е зам.-министър на външните работи, както и съветник на президента Желю Желев.
През март 2001 г. става първият български посланик, носител на най-високата степен на Ордена на Почетния легион на Франция.
В периода 2001-2006 г. е постоянен представител на България в ООН, а през септември 2002 г. и декември 2003 г. е ротационен председател на Съвета за сигурност.
Бил е посланик на България във Франция, Великобритания, Република Ирландия, Малта и Италия.
Г-н Тафров, какво ни казаха на дипломатически език европейските лидери вчера?
Основният интерес на България на вчерашната среща на високо равнище беше въпросът за разширяването на ЕС към Западните Балкани. Самият факт, че такава среща имаше, е успех за българската дипломация. За съжаление обаче той бе затъмнен от очевидната незаинтересованост на лидерите от страните членки на ЕС по темата. Декларацията, която беше приета, не споменава нищо за разширяване и от чисто дипломатическа гледна точка като език е много по-слаба от сходна декларация, която беше приета преди 15 години в Солун.
Всъщност в центъра на вниманието на лидерите бяха проблемите в момента със САЩ – решението на президента Тръмп да демонтира ядреното споразумение с Иран, както и търговските спорове с Вашингтон. Западните Балкани почти не бяха засегнати. Това се отразява и във всички западни медии, които доста подминават темата за Западните Балкани за наше съжаление.
Големият проблем на българската дипломация при всичките й усилия, подчертавам оправдани, да сложат в дневния ред на ЕС разширяването в посока към Западните Балкани, не преодоляха вътрешната слабост на страната. Факт е, че България след присъединяването си към ЕС не успя да убеди останалите страни членки, че е заслужила това доверие. Когато ни приеха през 2007 г., това беше така да се каже „на доверие”. Това беше нашето обещание, че ще намалим корупцията, ще реформираме съдебната система и ще сложим ред в държавата си. Ние не направихме това. Продължаваме да бъдем обект на наблюдения от ЕК във връзка със съдебната власт и това отслабва позициите на нашата дипломация, която се опитва да постигне тези цели. Това е най-сериозният проблем, който имаше пред този форум. Разбира се имаше и съвпадение с по-важни за голям брой страни членки въпроси като отношенията със САЩ.
Соред Вас изтъкването на темата за Западните Балкани от страна на българското правителство може ли да бъде определено като ПР ход?
Очевидно е, че правителството се опитва да извлече вътрешнополитически дивиденти от тази среща на високо равнище и то лично премиерът Борисов. Разбира се неговите снимки с лидери като Макрон, Меркел и т.н. подобряват неговия имидж. Това се случва навсякъде, не е нещо ново или учудващо. Въпросът е, че практическа полза от тази среща има някаква може би, но тя е по-малка от онази, която се надявахме да видим.
Това, което обаче ме радва извън правителството и извън всичките чисто моментни съображения, е продължаващият консенсус в българското общество около установяването и продължаването на добросъседски отношения с всички наши балкански съседи. Фактът че в българското общество има искрена подкрепа за разширяването на Западните Балкани към ЕС, е нещо много, много, много хубаво и то трябва да продължи. Което и да е българско правителство, трябва да продължи тази политика.
Общоизвестно е че едни от главните цели на българското правителство по време на председателството бяха еврозоната и Шенген. Доближихме ли се до тях?
Специално за Шенген има огромен проблем. На първо място това е организацията на нашата гранична охрана. Спомняте си как през софийското летище цял самолет с пътници мина без да бъде проверен.
Има и друг пример, който вече е политически. Това е фактът, че България, макар и бидейки председател на Съвета на ЕС, се нареди сред малцинството от държави-членки, които не изгониха руски дипломати след случая „Скрипал”. Това беше силен политически сигнал именно към онези страни, от които зависи нашето членство в Шенген, че руското влияние в България е много силно. А за да имаме достъп до Шенгенска информационна система и изобщо до този обмен на информация между тайните служби, трябва да има пълно доверие към нас, каквото в момента очевидно няма и ние с тези свои действия намаляваме допълнително това доверие.
По отношение на еврозоната аз очаквам всеки момент България да поиска да стане част от т.нар. „чакалня” на еврото – ERMII, но да не поиска да стане член на Европейския банков съюз. Това опасявам се е доста късоглед ход, защото двете вървят ръка за ръка и фактът, че няма да поискаме да станем членове на Европейския банков съюз, а това членство би подобрило надзора върху българската банкова система, сериозно ще намали шансовете ни за еврото. Това, което чуваме от страна на властта по отношение на Банковия съюз, е, че едва ли не това ще значи загуба на суверенитет, а е точно обратното.
След случая с КТБ стана безпощадно ясно, че банковият надзор, упражняван от БНБ, е недостатъчен. Помните, че тогава управителят на БНБ Иван Искров подаде оставка. Сега ако станем членове на Европейския банков съюз, надзорът ще се отдалечи от различни български частни полукриминални интереси и ще бъде много по-безпристрастен и ефикасен. Така че ще ни спести нови случаи КТБ. Освен това от страна на сегашните членки на еврозоната ясно ни се каза, че членството в Банковия съюз е много важен фактор в тяхното решение дали да ни приемат в еврото.
В България междувременно започна една кампания срещу еврото. Отново се твърди, че губим суверенитет, а това е пак точно обратното. Защото България след въвеждането на валутния борд изцяло загуби суверенитета си. Това стана заради банковата и финансова катастрофа по времето на правителството на БСП, начело с Жан Виденов. Тогава се наложи да въведем валутен борд, който все пак спаси донякъде нещата, но БНБ не може да определя лихвения процент в зависимост от българската политика. Българският лев е вързан за еврото.
Ние в крайна сметка изпълняваме решение, свързано с еврото, в съзвучие с Управителния съвет на ЕЦБ, но нямаме представител в този УС. Когато България се присъедини към еврото, около масата, на която се взимат решения, ще седи и един българин. Такъв няма в момента във Франкфурт в седалището на ЕЦБ и това като че ли никой не го обяснява на българските граждани.
В крайна сметка какво спечели България от европредседателството до момента?
Европредседателството изгуби до голяма степен своето значение, което имаше след Лисабонския договор. То е една все по-рутинна процедура. Основната част от дейностите се извършват практически от ЕК.
Като за първи път, все пак България се почувства пълноценен член, придоби малко самочувствие, изведе на преден план европейската проблематика в медиите. Аз много съжалявам, че медиите и правителството като цяло не използваха българското председателство, за да разяснят начина на функциониране на европейските институции, историята му. Всичко това минава до голяма степен повърхностно – по-скоро се говори например какво е менюто и други такива подробности. Така или иначе е положително явление, но разбира се за правителството това беше начин да си вдигне рейтинга.
Председателството ще отмине и се опасявам, че основният проблем на България, а именно вътрешната й слабост, слабостта на институциите, корупцията, абсолютно нереформираната съдебна система ще останат и в това отношение няма да има напредък.
