Теодор Дечев е завършил строително инженерство – промишлено и гражданско строителство във ВИАС. Завършва магистратура по политология в СУ „Свети Климент Охридски“.
Преподавал е в Нов български университет и във ВТУ „Св. Св. Кирил и Методий“. Автор е на над 35 научни труда по огнеустойчивост на строителните конструкции и устойчивост на цилиндрични стоманени черупки. Автор е на над 40 труда по социология, политология и индустриални отношения.
В периода 1998 – 2001 г. е заместник министър на труда и социалната политика. Бил е главен редактор и по-късно директор на вестник „Свободен Народ“.
Заместник председател и председател на ССИ в периода 2003 – 2011 г. Директор „Индустриални политики“ в АИКБ от 2014 г. до днес. Член на НСТС от 2003 до 2012 г.
Г-н Дечев, знаем, че студентите в България са много, но са крайно недостатъчно онези, които са в приоритетни за пазара на труда специалности. Освен това бизнесът и МОН отдавна си говорят, че това трябва да се промени, но без особен успех. Какво трябва да се направи в крайна сметка?
Студентите в България не са чак толкова много. Много са обявените бройки за студенти, а иначе те систематично не се запълват, а и няма как да се запълват след като се обявяват повече бройки, отколкото са абитуриентите. От друга страна по чисто демографски причини има устойчива тенденция към намаляване на броя на студентите и в държавните, и в частните учебни заведения.
Що се отнася до диалога с Министерството на образованието, той не е толкова лош. Дори с известна доза изненада аз констатирам в последно време нараснала склонност на МОН да чува какво се казва. Още повече, че това, за което ние пледираме, не е следствие на желанието на работодателите на командват държавата, а на реални потребности. Между другото смятам, че нашите предложения до голяма степен ще бъдат от полза за самите студенти.
У нас има очевидно драстично несъвпадение между тези специалности, които се търсят на пазара на труда и тези, които се търсят от кандидат-студентите, бих казал и от техните родители, но да допуснем, че кандидат-студентите са вече по-автономни, отколкото да речем учениците в седми клас, когато решението в каква гимназия ще кандидатстват е изцяло за сметка на техните родители.
Липсват хора в инженерните специалности, липсват в природните науки, липсват във физико-математическите специалности. Това са професиите, които на първо място дават брутния вътрешен продукт и износа на България, защото нашата икономика е абсолютно отворена и абсолютно експортно ориентирана. Една страна във валутен борд е изключително зависима във всяко едно отношение от износа си.
Тук ще ви покажа на графиката: Инженерните и природо-математическите специалности формират и износа, и работните места. На първо място е мехатрониката, т.е. машиностроенето и електротехниката и електрониката заедно, тъй като те вече се сляха тези отрасли. На второ място е секторът, който даже надхвърля по брой заети сектора на мехатрониката, е индустрията за здраве, красота, биотехнологиите и др. На трето място са текстилът, шивашката промишленост и кожухарската, на които би трябвало да им дадем орден за храброст, защото в сегашната обстановка те се съревновават с Бангладеш, Камбоджа, Шри Ланка и въпреки това остават на световния пазар и формират една значителна част от нашия износ. За наше голямо съжаление информационните технологии са някъде по средата на графиката, а като брой на заети са още по-назад. Това означава, че много малко хора формират един нелош износ, но първо това са малко работни места и второ, в сравнение с трите основни отрасъла очевидно е, че това граничещо с мания приоритизиране на информационните технологии просто не отговаря на пазарните реалности. Нямам нищо против тях – те са важни, те са бъдещето на цифровата икономика, на четвъртата индустриална революция и прочее, но трябват инженери, трябват математици, трябват физици, трябват химици.
Имаме нужда от специалисти по тези иначе изключително интересни науки. Аз не мога да си обясня защо децата в първи и втори клас умират да четат за ракетите на Мъск и играят на смартфоните си игри, на които се сглобяват и изпращат на Марс тези ракети, а после някак си загубват интерес към тези специалности. Значи проблемът е някъде при нас най-вероятно – в образователната система.
По тази причина ние настояваме да се разшири делът на изброените специалности в план-приема на държавните ВУЗ-ове. Ние не казваме на хората да им се нарежда какво да учат, но най-малко ако някой иска да учи нещо друго – да го учи. Ако го приемат държавна поръчка – добре. Ако не го приемат, но толкова много иска да го учи, в крайна сметка има и платен прием, има и частни учебни заведения, които предлагат достатъчно възможности.
Обществото харчи едни огромни ресурси. Ние цитирахме числа, които са много впечатляващи, но те са реални. Между 20 и 40 хил. лева струва обучението на един човек с висше образование, а на един лекар е 60 хил. лева. При средна заплата малко над 1100 лева, сметнете в крайна сметка човек колко време трябва да работи, за да върне тези средства, при положение, че около 41% е т.нар. компенсация на заетите в България. Това са пет години най-малко.
От една страна е необходимо да се преструктурира план-приемът. Някои ректори вече се разсърдиха. „Кои сте вие” – казва той, имам предвид един много известен ректор на техническо учебно заведение, „за да казвате как ще се формира план-приемът“. Според него трябва да си го формира Съветът на ректорите. Това е криворазбрана академична автономия. Академичната автономия предвижда да не влизат въоръжени хора, включително на държавна служба, в учебните заведения, предвижда учебните заведения сами да си формират програмите, а не да не може някой да напомни, че има необходимост от машинни инженери или от инженери геолози и т.н.
От една страна да речем, че ще преструктурираме приема и ще се отворят повече работни места за инженерни и природо-математически специалности. Освен това на тези хора в крайна сметка трябва да им се създаде възможност да учат. Аз самият се преподавател в два ВУЗ-а. Един от най-големите проблеми е, че хората, и то тези, които са редовно обучение, са на работа. Тях ги няма в аудиториите, няма ги в учебните зали, няма ги в библиотеката поради простата причина, че те са на работа. Нямат средства, трябва да се издържат – нормално. До сега никой не е завършил висше образование без да яде през целия този петгодишен период.
При това положение съвсем естествено е нашето предложение да се отпускат стипендии поне за тези приоритетни специалности. След като толкова настояваме, че инженерите, математиците и физиците са толкова необходими, трябва да им дадем възможност да научат пътя към библиотеката. За да го научат, те трябва да имат една сума от порядъка на 700 лева чисти месечно, за да могат да отидат там.
Само че след като ще бъдат похарчени тези обществени средства, те трябва да бъдат върнати. Не е приемливо на преподавателите веднъж да плаща обществото, втори път на студента да се даде някаква прилична стипендия, а той след това да отиде в някаква трета държава и там да си изкарва хляба и да създава БВП в някакво общество, което не е инвестирало в него. При това положение е нормално настояването да се промени системата на финансирането. Средствата за отделния студент трябва да бъдат давани под формата на кредит, като той бъде опрощаван, при положение, че този човек изработи пет години на територията на Република България след завършването си.
Това няма нищо общо с воплите, че някой иска да възстановява крепостния строй по две причини: Първо, никой не казва на учащия в кое предприятие да отиде. Единственото нещо, което се изисква, е просто да работи на територията на България. В крайна сметка никой не го арестува в България. Ако човекът толкова иска, би могъл да отиде да работи и на друго място, но тогава просто ще трябва да си върне кредита – пито-платено. Както виждате, става въпос за нещо, което първо е обвързано с реалностите на пазара на труда, второ, категорично е свързано с възможността да се подобри качеството на обучението, което е изключително важно. Трето, в крайна сметка това е в интерес на самите студенти, стига самият им интерес да е да завършат с една по-добра подготовка. По този начин е защитен и интересът на обществото.
Някои хора казват, че това значи край на безплатното обучение в България. Аз този термин изобщо не го обичам, защото безплатни неща няма. Въпросът е, че това „безплатно” обучение се плаща от обществото, от данъкоплатците. Те в крайна сметка имат право да имат изисквания как да се харчат парите им. Тук не става въпрос за ограничаване на нечии човешки или други права. Нищо не е ограничено – нито правото на труд, нито правото на придвижване. Просто има условия – оставаш в България, опрощава ти се кредитът, искаш на друго място – няма никакъв проблем, обаче имате задължения.
Защо специалностите, от които има нужда пазарът на труда, са непривлекателни за младите хора? Естеството на тези професии ли е проблем, или възнагражденията, които се предлагат?
Има много причини. В образоването има и мода, не бива да пропускаме този фактор. Имаше различни периоди, в които ту правото, ту туризмът, ту маркетингът бяха модни специалности. В самото начало на Прехода (нека никой от тогавашните управници не се обижда) беше лансирано едно идиотско решение – ръководител на държавно предприятие да може да бъде само или юрист, или икономист. Тогава всички инженери трябваше спешно да придобият диплома или за юрист, или за икономист, за да могат да участват под някаква форма в ръководството на предприятията си. Сами разбирате, че това веднага създаде някакъв мощен тласък в посока към конкретни специалности.
Изискванията на пазара на труда за инженери, физици, химици и т.н. са изискванията на реалната индустрия. А ако говорим за пазара на труда като предпочитания на кандидат-студентите (и на техните родители), трябва да си признаем, че българинът има естествената склонност да иска да бъде началник. Страшно много хора искат да учат за началници. По тази причина специалности като „Мениджмънт“ и „Маркетинг“ са много търсени. Ако всички хора, които учат в тези специалности смятат след това да започнат някакъв собствен бизнес, това би било правилен избор поне донякъде. За голямо съжаление обаче после ги виждаме да кандидатстват за държавни служители.
Има много вектори, които се сумират и дават цялата тази изкривена реалност, в която има ВУЗ-ове, където специалността „Маркетинг” има толкова студенти, колкото в 3-4 други факултета. Това не е нормално. Ние сме далеч от мисълта да учим ВУЗ-овете какво да правят, но реалностите са си реалности.
Преди 10 ноември инженерните специалности бяха много популярни, защото там нямаше ръководна роля на партията. Един стоманен прът се къса при разрушителното напрежение и то не зависи от ръководната роля на партията, която и да е тя, тогава беше една. В наше време имаше и едно естествено отваряне към хуманитарните специалности, които преди това бяха така захлупени с идеологически похлупак, че никой не искаше да ги погледне.
Има си обективни, субективни, психологически, модни и какви ли не причини хората да се ориентират към специалности, които не са от списъка на търсените на пазара на труда. Има и специалности, които спадат към категорията на изучаваните в икономически и хуманитарни ВУЗ-ове, но и там няма хора.
Има едно бягство на хора от математическите и инженерните специалности, които на някои се виждат тежки и сложни. От моя гледна точка всичко, в което има математика, има и яснота и е много по-добре човек да се занимава с неща, които не подлежат на някакви разтегливи обяснения.
Общоизвестно е, а и Вие го споменахте, че много българи след като завършат и държавата е инвестирала в тях, напускат България. Как да ги задържим у нас?
Сред хората, които напускат страната тези с висше образование са една много представителна група, защото е нормално човек с по-висока квалификация да има самочувствието, че може да се „оправи” някъде другаде, в сравнение с някой с незавършено начално.
Широкоразпространеното разбиране е, че хората напускат страната, защото у нас заплатите са ниски. Това е така, но ако беше само това причината, България щеше да е номер едно по дял на напусналите. Оказва се, че това обаче не е така. Държави с много по-висока средна заплата от България и такива, които са сочени като отличници по въвеждането на електронно правителство и иновации (говоря за прибалтийските страни) имат много по-голям дял на изтичащото население и на „изтичащите мозъци”, отколкото България, Хърватия и Румъния. Не би трябвало да е така, ако само възнаграждението беше фактор. Има и други фактори и те са политически, психологически, народопсихологически.
Не е необходимо да се убеждаваме, че обществената атмосфера не е от най-позитивните. Хората имат тежко чувство за липса на справедливост. Една от най-дискутираните теми в политическото пространство, а не в общия лаф в кръчмата, е въпросът за съдебната система и в частност за Прокуратурата. Държава, в която има дефицит на справедливост и в която инструментите за раздаване на справедливост са обект не на ежедневна, а на ежечасна критика, ясно е, че хората ще имат нагласата да се оглеждат.
В крайна сметка трябва да признаем на хората правото да се занимават с някаква вълнуваща дейност. Не е нужно да летят до Марс. Има хора, които ги вълнува това да изработят едно красиво керамично гърне. Въпросът е човек да чувства удовлетворение от работата си. В повечето случаи работата в чужбина е по-вълнуваща и по-завладяваща. В крайна сметка трябва и в страната да има някакви проекти, от които хората да се впечатляват. У нас все повече се развиват креативните индустрии и тези хора стоят тук. Причината е, че за тези хора няма нужда да ходят навън, те чудесно вършат работата си и тук, но това е доста частен пример.
Ако погледнете в статистиката колко автомобила се произвеждат в България годишно, те са около 50. Ако погледнете колко хора работят в същата тази автомобилна индустрия, те са над 20 хил. Причината е, че у нас се произвеждат огромни количества възли, детайли, отделни изделия, дори седалките на компанията „Фолксваген”. Това нещо води един път до ниска добавена стойност, което ни пречи да увеличим заплатите толкова, колкото би ни се искало. От друга страна това някак си не е толкова вълнуващо. Едно е да кажеш, че ние произвеждаме еди кой си автомобил, а друго е да кажеш, че произвеждаш еди каква си втулка.
И ние, самите работодатели, трябва да търсим възможност за продукти, които са с по-висока добавена стойност, такива, които могат да предизвикат чувство на удовлетворение, гордост и т.н. у всички, които са ангажирани в процеса.
От друга страна обаче трябва да се предприемат и такива бързи и прагматични мерки, защото просто ако оставим нещата да са както досега, на „Калотина“ или на Терминал 2 ще има една табела „Последният да загаси електричеството.”
