Някога Аристотел употребява думата „демокрация“, за да назове управлението на мнозинството на народа в свой собствен интерес, а не в интерес на всички. Според него това е лошо управление, основаващо се на егоизма на тълпата. Справедливото управление на мнозинството на народа Аристотел нарича „полития“, защото е в интерес на всички от полиса. Днес употребяваме „демокрация“ в нейния положителен смисъл, но не бива да забравяме и нейната тъмна страна. Демокрацията може много бързо да се превърне в несправедливо управление на тълпата, в онова, което през ХІХ век френският мислител Алексис дьо Токвил нарича „тирания на мнозинството“.
Развитието на интернет средата и разширяването на достъпа до информация несъмнено е важна стъпка в демократизацията през 21-ви век. Интернет-пространството изглежда общодостъпно, свободно, либерално, отварящо нови възможности за всеки гражданин (потребител) да се информира, да се изявява, да публикува бързо и евтино своето мнение. Появата и разширяването на платформите като Facebook и Tweeter допринесоха особено много за демократизирането на общуването чрез интернет, като обхванаха (а не са само те) стотици милиони потребители. Въпросът е, доколко тези „социални мрежови услуги“ със своите милиони потребители съдействат за демократизирането на световната политика.
Несъмнено позитивната страна на социалните платформи, както често ги назовават, е свързана с бързината на контакта, леснината на използването, скоростта на разпространението на информацията. Всичко това, обаче, са най-вече технически страни на тези мрежи, защото по същество малко се знае за това, доколко те влияят върху мнението и поведението на хората, доколко заменят другите инструменти на социализация на индивидите като училището или семейството, доколко могат да бъдат мощен инструмент за манипулации. Приписват на нацисткия министър на пропагандата Йозеф Гьобелс фразата: „Една лъжа, повторена сто пъти, става истина.“ На пръв поглед това е парадокс, но именно развитието на инструмента, позволяващ нещо да се повтори не сто, а милиони пъти, както и да се разпространява бързо сред милиони слушатели, позволява днес каквато и да е идея да стане бързо достояние на всеки.
Съществуват две противоположни гледища за влиянието на социалните мрежи върху демокрацията. Едно скорошно проучване на каталонските изследователи Жоан Барселс и Алберт Падро-Соланет показва, че разпространеното мнение за социалните мрежи като усилващи крайните политически мнение не обяснява всичко. Обратно, те са също така в състояние да насърчават съществените дебати и да подобряват демократичното общуване.[1]
И все пак, в много случаи е по-скоро обратното – платформи като Facebook и Tweeter започват да изместват каналите на институционализирана делиберация в либералните демокрации. Политически лидери, включително в България, предпочитат да лансират поредната си идея за дебат чрез социалните мрежи, като понякога дори демонстративно не обръщат внимание на дискусията в средите на упълномощените представители (било в парламента или в общинския съвет). Това някои го намират за добро решение, защото в много случаи избраните представителни тела се ползват с ниско доверие и мнозина граждани предпочитат пряката форма на общуване с лидерите, вместо посредничеството на избраниците. Малцина, обаче, виждат опасностите от това изместване на институционалните демократични механизми от пряката комуникация.
Когато лидерите споделят поредната си идея или мнение във Facebook или Tweeter, със сигурност в повечето случаи не се интересуват от реакциите, или поне от онези, които обсъждат по същество идеята. Политиците се интересуват от личния си рейтинг и възможността да бъдат (пре)избрани, затова жестът им е в най-голяма степен рекламен, а не действителен апел за публична дискусия. Едмънд Бърк повдигна въпроса в реч пред избирателите на Бристол на 3 ноември 1774 г.: „Правителството и законодателството са въпроси на разума и преценката, а не на наклонността; и що за разум е това, когато решението предхожда дискусията; когато едни дискутират, а други решават; и където онези, които постигат решението, са може би на триста мили отдалечени от онези, които чуват аргументите? „
„Фейсбук“ възниква като покана за създаване и поддържане на мрежа от приятелства. Отдавна вече това не е така: какъв е смисълът на мрежа от 2000 „приятели“, какъв е смисълът на бързата и без много замисляне употреба на бутона „like“, какъв е смисълът от всекидневното проследяване на стотици постове, в които има както реакции на политически събития, така и лични преживявания, случки, но също любопитни факти или просто забавление. Всъщност, „Фейсбук“ отдавна не е и форум, първо заради възможната и допустимата анонимност, но също и заради начина на своето функциониране. Най-видими на онези, които са най-активни (някои дори печелят от това) и най-гласовити (в смисъл, изразяват най-крайните и най-необичайните мнения). Всъщност истински дебат не може да стане, защото непрекъснато могат да се намесят нови участници най-често реагиращи на острите мнения с още по-остри мнения.
В статия в „Гардиан“ Каролин Кадуоладър назовава „Фейсбук“ „дигитален гангстер, който разрушава демокрацията“ и коментира така доклад на парламента на Обединеното кралство по повод на манипулациите на политическото поведение чрез социалната мрежа: „Facebook е развален влак без контрол, който унищожава демокрацията и трябва да бъде поставен под контрол.“[2] Като добавя, че „окончателният доклад на проучването на парламента за фалшиви новини и дезинформация не използва точно този език, но въпреки това е централното послание на доклада“.
„Туитър“ е платформа на краткото съобщение (до 280 знака) и очевидно не може да бъде платформа за сложни и разгърнати мнения и аргументации. Това е една четвърт от стандартната страница (около 7-8 реда) и затова може да се използва най-вече като платформа на заявяване на твърдо и окончателно мнение. „Туитър“ напоследък се превръща едва ли не в основна форма на комуникация между политическите лидери и публиката, като в най-честия случай това е едностранна комуникация.
Една скорошна статия в американското онлайн списание „The Week“ е озаглавена с многозначителното заглавие „Как туитър може да убие либералната демокрация“.[3] Авторът, Деймън Линкър, отбелязва: „Много е казано за начина, по който Twitter служи като мегафон за народния гняв, който се усилва от скоростта на новинарския цикъл и изключителната злонамереност и неспособност на Белия дом на Тръмп. Но твърде малко внимание е обърнато на това, което може би е най-мощната страна на платформата за социални медии: способността й да храни суетата на своите потребители.“
Дори самото наименования на тази социална мрежа – Twitter – носи със себе си поредица от двусмислия. На пръв поглед краткото съобщение се представя като чуруликане (tweet), но може да означава просто twit (подигравка, но дори досадник). Въпрос на избор, вероятно. Във всеки случай огромното значение в политиката днес на тази мрежа, която съществува от скоро, трябва да ни кара да се замисляме.
В българската политика, поне засега, „Фейсбук“ присъства повече от „Туитър“, но е въпрос на време политическите лидери в България също да променят навиците си. Въпросът опира до броя на потребителите, затова и „Фейсбук“ е предпочитан начин да се съобщи бързо, без посредници, поредното мнение. Най-често, обаче, политическите лидери използват това за самореклама и вероятно в това отношение Бойко Борисов е несъмнен майстор. Но платформата е също и място за бързи политически реакции на опонентите, предпочитащи да не изчакват институционализираните канали за политически дебат, като парламентарния контрол (вероятно смятан за твърде бавен).
Използването на социалните мрежи в политиката няма как дъ бъде ограничено, но въпросът не е в това. Въпросът е, че мненията, изказани бързо и накратко в тези мрежи за нарастващ брой хора се оказват основният, ако не и единственият начин да се информират за ставащото в политическия живот. Това създава условия за много по-лесна и много по-бърза манипулация на общественото мнение, защото макар на пръв поглед тези мрежи да са съвсем демократични (всички могат да имат достъп до тях) не съществуват никакви ефикасни филтри срещу откровените лъжи или масовите предразсъдъци. В тези мрежи няма експертно мнение, което да може по някакъв начин да натежи в обсъжданията, защото там всеки участник се изявява като експерт, бил той необразован, некомпетентен или просто „трол“.
Не ни остава нищо друго освен да направим усилие във всички степени на образованието като основен и задължителен предмет да се преподава онова, което Ноам Чомски нарича „интелектуална самозащита“. Тя изглежда вече много по-необходима от физическата самозащита, защото пораженията върху интелекта се лекуват най-трудно.
[1] https://www.democraticaudit.com/2019/08/06/is-democracy-going-digital-why-the-twitter-debate-on-catalonias-independence-matters/
[2] https://www.theguardian.com/technology/2019/feb/18/a-digital-gangster-destroying-democracy-the-damning-verdict-on-facebook
[3] https://theweek.com/articles/818951/how-twitter-could-death-liberal-democracy
