Когато на 20 януари Турция започна своята военна операция „Маслинова клонка“ по суша и въздух срещу кюрдите от райна на северния сирийския град Африн това не можеше да се случи без съгласието на Русия. Тя имаше свои военно представителство в самия Африн, както и поне два зенитни комплекса С-400 в района, чрез които , ако пожелае, би могла да контролира небето срещу навлизането на турски самолети. Руските ракети обаче не полетяха, а представителите на Москва бяха тихомълком изтеглени. Явно това е било договорено два дни по-рано, когато в Москва се появиха двама висши представители на турските въоръжени сили и разузнаването.
Въпросите около турската офанзива заваляха веднага. Например: ще доведе ли тя до напрежение между Москва и режима на Башар Асад в Дамаск, който определи турската офанзива като агресия и заплаши с ответни действия. Ограничеността на сирийската реакция, която се свеждаше до няколко въздушни нападения над турски военни конвои, потвърди, че Сирия на Асад е здраво привързана към руската колесница накъдето и да тегли тя. Така беше до преди няколко дни.
Изненадващо за всеки от нас, който не си говори пряко с Путин, Ердоган или Асад, сирийски правителствени части атакуваха турски позиции на подстъпите към Африн. Ердоган реагира гневно и още същият ден декларира, че сирийската акция е била спряна от турската артилерия.
Този път въпросът е…същият. Какво цели Кремъл и дал ли е разрешение на своя сирийски клиент да предизвика Ердоган, с когото Путин се срещна 7 пъти през изминалата 2017 г. лично в рамките на процъфтяващата руско-турска дружба. И без „поверителна информация“ от първа ръка, човек може да се досети, че Башар Асад, унизен до степен да бъде побутван от руски военни по време на посещението на Путин в базата Хмеймим на сирийска земя миналия декемри, едва ли би си позволил своеволието да постави на изпитание руската закрила и да остане сам срещу практически всички ( с изключение на Иран и проиранските милиции Хизбуллах, върху чиито щикове се крепи )- от американците и сирийската въоръжена опозиция , до турците с тяхната огромна армия.
С други думи може да се направи обосновано предположение, че Дамаск не е решил на своя глава да направи демонстрацията в покрепа на кюрдите в Африн. Как се съотнася това към факта, че Русия предаде кюрдите в Африн, а сега чрез маневрата на Асад като че ли им изпраща нещо като извинение, рискувайки обаче да трябва да се извинява и на Анкара?
Освен всичко друго, фактите на терен показват, че декларираната победа над „Ислямска държава“ от страна на Путин , поради което руските части се изтеглят от Сирия, е най-меко казано прибързано пожелание. Ислямистите си връщат позиции, но руските се завръщат ( доколбкото изобщо са напускали Сирия) . Ако не броим завръщането на т.н товар 200, т.е. на ковчези с тела на заганили руснаци. Москва отрича това да са кадрови военни, но на 20 февруари за пръв път призна за десетки ранени ( и загинали) за първи път, т.е. призна големи загуби в „жива сила“, които обаче били просто граждани на Руската Фенерация. Сол в раната налива фактът, че тези загуби ( път били те и „само“ наемници), са резултат от американски въздушни удари край Дейр аз Зур в периода 7 – 9 февруари без самите американци да са понесли каквито и да било жертви.
Ако всичко дотук изглежда като главоблъсканица от противоречия, включително и по въпроса защо НАТО не се притича на помощ на Турция по силата на прословутия член 5 от Атлантическата харта, когато един съюзник е нападнат ( от сирийски части и с благословията на Русия), замислете се колко още по-объркваща е картината на фронта на враждите и приятелствата около кюрдския фактор. Основен враг на кюрдската независимост е Турция, но и нито една регионална сила, освен Израел, не подкрепя възникването на кюрдска държавност. Сред арабските страни пък само Обединените арабски емирства и Саудитска арабия са на същото мнение. Изглежда каузата на кюрдите, предавани от руснаци и араби непрекъснато, е обречена. Обаче на терен кюрдите се доказаха като едни от най-боеспособните пехотинци, без каквито не може да бъде спечела войната в страната. Те превзеха Рака, т.н. столица на „Ислямска държава“ в Сирия, а и в Ирак изиграха ключова роля в прогонването на ислямистите от Мосул, вторият по големина град в Ирак, държан от „Ислямска държава“ до миналата година. Сега оказват отпор на най-голямата и най-опитната армия в региона, каквато е турската.
От страна на световните сили подкрепа за кюрдите също е „шарена“. САЩ подкрепят кюрдите на Изток от Ефрат, но не и на Запад от великата река, където се намира Африн – един от първите градове, попаднали в ръцете на бунтовници срещу режима на Асад след избухването на гражданската война там през- 2011. Русия е срещу кюрдите в Североизточна Сирия, а до неотдавна беше на страната на кюрдите в Африн. Ако обаче Ердоган изпълни заканата си армията му да превземе Африн и да продължи на Изток към град Манбидж, там ще се изправи не само срещу съюза между арабите от Сирийските демократични сили с кордско формирования, но и пряко срещу техните американски инструктори.
Турция се опитва да се възползва от противоречията, между своите противници, но те в Сирия те са толкова многобройни многопластови, че едва ли това е възможно да донесе успех на турския замисъл да се наложи прокламираната от Анкара „зона за деескалация“ под турски диктат. По всичко изглежда, че самостоятелната й игра е по-скоро хаотична, плод на желанието на Ердоган да не губи ролята си на важен фактор в решаването на конфликта, отколкото „обречена на успех“.
