Отбелязването на годишнината от Илинденско-Преображенското въстание бе употребено за нова вълна от политически спекулации. Вместо памет за жертвите и почит към стремежа им за свобода, едно изявление на македонския министър-преседател бе използвано като повод за политическа конфронтация. И въпреки извиненията, които поднесе Зоран Заев, темата ще продължи още известно време да бъде експлоатирана в полза на по-обща пропагандна схема.
Ако се съди по фигурите, които бяха активирани като говорители срещу „кражбата на българска история”, в по-голямата картина, няма съмнение че става дума за провокация, обслужваща Доктрината Путин. Нейната цел е да бъде създадено недоверие и конфронтация, които да разколебаят резултатите от референдума в Македония и да прекратят или поне забавят процеса на присъединяване на страната към НАТО, а в перспектива и към Европейския съюз.
Става въпрос за групи от интереси, споделящи радикален реваншизъм, които най-често гравитират около БСП или други национал-популистки формации, но винаги съчетават в себе си анти-европейски настроения, противопоставяне срещу НАТО и са дълбоко свързани с тайните служби на комунистическия режим в България. Те нееднократно са се обявявали против Споразумението за добросъседство между България и Македония, което направи възможна промяната в перспективите пред процеса на европейска интеграция. Те разбират добре, че присъединяването на Македония към Алианса и евентуалния успешен край на преговорите за името с Гърция, ще променят обхвата на въздействие на Руската федерация на Балканите, а с това ще ограничат и собствените им икономически и политически амбиции.
Македонският министър-председател, който в началото бе определян като лидер от типа на Алексис Ципрас, има историческия шанс, заедно със своя гръцки колега, да постигне дълбока и стратегическа промяна за своята страна. България е част от този процес и именно избраната от страната ни позиция, подпомага развитето на многостранните отношения. Именно колебанието и липсата на решителност в НАТО и Европейския съюз, позволиха Македония, както и други страни, да изгубят за дълъг период от време своята конкретна перспектива. Това доведе до режима на Груевски и разшири възможностите за намесата на трети страни в процеса на европейска модернизация.
Но, в този конкретен случай, опитите за разгаряне на спора за това е кое е българско и кое – македонско, е израз на безсилие, както по отношение на настоящето, така и на бъдещето. Политическите спекулации с исторически факти изкривяват пространството за граждански дебат. Фактите около Въстанието са отдавна изяснени и всеки би могъл да ги види, ако наистина изпитва уважение към загиналите за свободата. Но, тук изобщо не става дума за това. Претенциите за монопол върху миналото подменят смисъла на политическия дебат за бъдещето.
Прекалено дълго време българската публичност бе доминирана от хора, които поради ангажиментите си към Държавна сигурност се смятаха за експерти по „македонско направление”. Това забави процеса на осмисляне на българския национален интерес в устойчивата евро-атлантическа перспектива на модернизация на Македония и страните от Западните Балкани. Вместо прагматичен дневен ред на сътрудничество, който да изгражда доверие, ние продължихме твърде дълго да спорим за това кое е македонско и кое – българско в общата ни история. В Македония това достигна до абсурда на политиката на „антиквизация”, а у нас до изграждането на кръгове от македонстващи българи, които блокираха дебата, налагайки трайно недоверие към шансовете за нормализиране на отношенията с нашите съседи.
Нова Македония, както и да се казва тя в бъдеще, ще продължава да бъде важен партньор в нашето развитие. Ние имаме интерес от ускорената модернизация на страната и постигането на устойчиви резултати в процеса на подготовка за присъединяване към Европейския съюз. Тази политика няма алтернатива, която да е в унисон с българския национален интерес. От нас зависи в следващите десет години, тази политика да изгради доверие и сигурност. Но първата стъпка е да бъде ограничен натиска за предизвикване на конфронтация в интерес на активирани отново бвши имперски интереси.
Пътят ни е общ и можем да продължим по него само, ако се доверяваме повече на себе си и на нашите съседи. Това не може да е просто доверчивост, а равнопоставеност и взаимност, в която отношенията се развиват „вера зарад вера”.
