Какво се случва в Близкия изток на бойното поле в (бившата) Сирия и около нея, където положението напомня на мексиканска рулетка в киното на принципа всеки с насочен пистолет срещу челото на всеки? Отговорът е : нищо (много) по – различно от онова, което се е случвало там от поне столетие насам след разпада на Османската империя, в рамките на която арабите са били управлявани доста по-дълго от българите, близо 8 века.
Съдбата на поредния конфликт в района също така за пореден път се решава от външни сили. Вижте само картата на региона и ще си отговорите на въпроса за възникването на границите между държавите там- те са прави като под конец. Защото не са съобразени с естественоте разделение между етноси и конфесионални общности, а са чертани от европейските колонизатори по признака на рязането на пицата с онзи кръгъл нож, чрез която тя бива разчленявана на порции в зависимост от поръчката.
Травмата от начина, по който османското наследство е разпределено по волята на тогавашните велики, т.е. европейски сили, никога не е била преодолявана напълно. Днес наблюдаваме как изкуственото разделение и възникналите от него държави след Първата и Втората световна война гангренясва като всяка рана, която не е била обгрижена след ампутацията.
И все пак разлика има в наши дни: европейците отдавна са изтикани от водещата им (пост)колониална роля и на терена на пряката намеса са остатъците от американското влияние в региона, атакувани от амбициите на руския милитариъм да се докаже като световен фактор извън т.н. периферия на Русия. Да ви напомня това на закъснялата намеса на Германия в борбата за колониалното преразпределине на звоеванията по света в началото на миналия век? Не дай Боже да е така, защото подобно сравнение налива вода в пропагандната мелница на всички мрачни прогнози за Трета световна война ( която, по скромното мнение на пишещия тези редове, при цялата си войнствена реторика, Русия няма интерес да предизвиква поради огромния дисбаланс на икономическия й потенциал спрямо богатия Запад, където руските милирадери си крият откраднатите от самата Русия триолиони).
Ако се върнем към взирането в картата, но на бойното поле на някогашна Сирия най-причудливото развитие на обстановката изправя Турция срещу САЩ. Пряк сбълъсък между тях, макар и формално да изглежда междудържавен, ще прилича повече на нещо като гражданска война. Защото двете страни се познават отлично и е все едо да повторят в уголемен мащаб ужасите на боснеската криза или на ливанските междуособици от края на миналия век. Ужаси, защото най-жестоките войни са бикновено тъкмо гражданските: брат брата намира и убива в най-потайните кътчета, където човек би се скрил от главорезите.
Войната на територията, която условно все още наричаме по инерция Сирия, става все по-интернационална, вместо да затихне след като Путин я обяви миналия декември в руската военновъздушна база Хмеймим за приключила -„поне“ срещу Ислямска държава. Сирийският режим просто няма думата и това се видя още веднъж от нахлуването на турските части от север в офанзивата „Маслинова клонка“ срещу град Африн. Това нямаше да се случи, ако руските части не се бяха оттеглили любезно в очевиден сговор с плановете на Анкара, предавайки своите бивши кюрдски съюзници. Уж армията на Сирия ( доколкото я има още) щяла да отвърне на агресията на Турция, но нищо подобно не се случи, освен един-два въздушни удара по турски автомобилни колони.
Възниква въпросът защо Турция, която е член на НАТО, се оказва в състояние да постигне всякаква опортюнистична сделка с Русия, но никва договорка от подобен характер с дългогодишния си съюзник САЩ, с когото има опасност да изпадне в пряк военен сблъсък ( с подкрепени от Вашингтон арабски бунтовници), ако продължи офанзивата си на Изток? Отговорът явно не е в някава „военна несъвместимост“, а в политическия антагонизъм, в който двете страни са изпаднали. Докато на Путин му е все едно какво прави със страната и народа си автократичното му подобие Ердоган, американските управляващи продължават да имат претенцията да изискват от Анкара да спазва някаква форма на приличие чрез някаква форма на демокрация в Турция. Това влудява Ердоган и той изглежда готов на всичко, за да накаже американците чрез сближаване с Путин и демонстрация на самостоятелност на действията си в региона без значение, че върви по ръба на опасността от пряка война с подкрепяни от САЩ кюрди и араби.
За миг на този небосклон проблесна и сянката на съмнението, че нещо съществено се е променило във фактическата обстановка, както изглеждаше след свалянето на руския боен самолет „Су“. Руската пропаганда обича(ше) да демонстрира неуязвимостта на своята авиция, например чрез кадри на ударена по време на полет руска машина, която оцелява от снаряда. Този път обаче ставаше дума за ракета земя-въздух и случаят напомни за обрата във войната в Афганистан, когато САЩ въоръжиха с преносими от пехотинци ракети „Стингър“. Чрез тях съветският въздушен монопол беше прекратен завинаги. Последва безславното изтегляне на съветските войски.
Едва ли американците са въоръжили точно клон на „Ал Кайда“ с оръжието , което порази руския самолет, но инцидентът показа колко малко е нужно, за да се промени балансът на силите в тази военна какафония. Въздушното доминиране в равнинната страна е от ключово значение и никой не може да каже какво би се случило ако някоя от страните, забъркана в нея, загуби най-важното си предимство.
Иначе силите за пореден път изглеждат доста изравнени, колкото и неравни да са те според потенциала на замесените държави.
Русия си извоюва две бази, но, както вече стана дума, много лесно може да загуби въздушния контрол, ако се намери спонсор, решен да въоръжи руските противници на земята с нещо повече от зенитни оръдия.
Турция има огромна и тренирана през десетилетията в постоянните битки с кюрдските партизани армия. Но колко дълго би могла да издържи на напрежението турската икономика и особено на травмата от буксуването в битките срещу решените на всичко кюрди?
Иран „вкуси“ от протестите в страната срещу безкрайното изтичане на ресурси за подкрепа на Башар Асад в Сирия и на милициите Хизбуллах в Ливан ( както и на иранската шиитска клиентела в Йемен), които му водят най – важните битките по суша заедно с ирански части.
САЩ контролират чрез обучени от американски инструктори местни сили около една трета от бивша Сирия и си имат своето парче от от въздуха над бойните полета.
Кюрдите са предадени от почти всички и дори се изправиха срещу бивши свои съюзници, присъединили се към турската инвазия, отмъщавайки си за факта, че самите кюрди ги изоставиха сами да бранят Алепо срещу офанзивата на сирийския режим и иранските му помагачи. Което не значи, че кюрдите могат да бъдат победени във военни смисъл на думата- от десетилетия те са доказали своята мобилност и способност да се прегрупират за нови битки пред лицето на армиите на Ирак, Иран, Турция и Сирия.
С други думи прогнозата е възможно най-баналната за събитията в този регион: няма изгледи за скорошно – а още по-малко за цялоство и всеобхватно – решаване на конфликтите между толкова много въвлечени в тях външни фактори. Войната на пълномощниците от името на регионални и световни фактори продължава по суша с пълна сила и претенцията на отделни играчи, като Русия, че са в състояние да осребрят новопридобитото си на сирийския терен преимущество чрез някакъв помирителен форум в Сочи или другаде, са обречени на неуспех. В парцелираното небе се дебнат военновъздушните сили на две натовски държави, които пазят дистанция от руските ВВС, а съветско-руските самолети на сирийския режим от десетилетия не са постигали нищо друго срещу израелската въздушна флотилия, освен да се превръщат в негова лесна плячка, колчем се стине до двубой между тях.
Колкото до опасността от турско-американски пряк конфликт в Сирия, с какъвто Ердоган вербално заплаши САЩ в случай, че пречат на турската инвазия, той изглежда толкова абсурден като хипотеза, че е по-добре да го оставим извън коментара за реалните сценарии. Защото бива, бива, ама чак НАТО за мезе не бива…
