Пламен Павлов е роден на 12 юли 1958г., Русенско, в семейство на учители. Завършва история във Великотърновския университет „Св. Св. Кирил и Методий”.
От 1984 г. е преподавател по история на Византия и Балканските държави през периода IV – XV век във Великотърновския университет, професор, доктор по история.
От 1992 г. е бил хоноруван преподавател в различни университети (Пловдив, Шумен, Варна и др.). Участва в различни форуми и изяви на български общности в чужбина (Украйна, Молдова, Чехия, САЩ, Румъния, БЮР Македония, Западните Покрайнини, и др.).
Пламен Павлов е сценарист и консултант на документални филми, посветени на българското минало и съдбата на българите в чужбина.
Работи за развитието на хоризонталните връзки между български дружества и организации от целия свят, като поставя акцент на т.нар. исторически общности в Украйна, Молдова, Румъния, Македония, Албания, Гърция, Западните покрайнини и др.
Нерешеният въпрос със статута на православната църква в Република Македония, наричана официално „Македонска Православна църква – Охридска архиепископия“, има редица вътрешни и външнополитически характеристики. Те са следствие от настъпилите през 1913-1915 г., респективно след Ньойския договор от 1919 г. промени на църковната юрисдикция в историко-географската област Македония. Българските владици са прогонени, местното духовенство и интелигенция са подложени на масови репресии, а епархиите във Вардарска Македония – подчинени на Сръбската църква.
Повече от хиляда години християнското минало на историко-географската област Македония е неразривна част от онова на България през Средновековието и Възраждането. Именно от този регион е известният Балшенски надпис (от територията на съвременна Албания), в който се отбелязва покръстването на княз Борис–Михаил с „… дадения му от Бога народ…“ През 870 г., когато е създадена архиепископията на България с център Плиска, тези земи влизат в нейния диоцез. Св. Климент Охридски е изпратен в югозападните земи, през 893 г. е ръкоположен като пръв „епископ на български език“ и му е поверена духовната власт в „… третата част на Българското царство…“ През 971 г. в резултат на предизвиканата от Византия агресия на киевски княз Светослав източната част на Българското царство и столицата Велики Преслав са окупирани от Византия. Българският патриарх Дамян не се примирява със станалото, а търси убежище в Средец /София/, временната столица на държавата, под закрилата на Самуил и неговите братя. След редица перипетии центърът на българската патриаршия се установява в старопрестолния Охрид. Когато през 1018 г. Василий II унищожава българската държава, той запазва автокефалната българска църква, макар и с по-нисък ранг като архиепископия.
От 1019 до закриването й през 1767 г. архиепископията „… на Първа Юстиниана /Охрид/ и цяла България…“ олицетворява духовната власт в обширен ареал от българските земи. Под нейна юрисдикция са и епархиите в Сърбия, която във времето на цар Самуил и наследниците му е под българска власт. В епохата на Второто българско царство Охридската архиепископия запазва своята автокефалия, независимо от политическите промени. При Калоян, Борил, Иван Асен II и Калиман I Асен в Българското царство съжителстват две поместни църкви – Търновската патриаршия и Охридската архиепископия. Сръбската автокефална църква се отделя от Охрид през 1219 г. с подкрепата на Цариградската патриаршия /след 1204 г. „в изгнание“ в Никея/. Важна роля в уреждането на отношенията между архиепископията и сърбите играят цар Иван Асен II и търновският патриарх Йоаким I. След падането на Сърбия под османска власт сръбските епархии за втори път попадат в диоцеза на Охридската архиепископия. През 1557 г. с подкрепата на османците сръбската Печка патриаршия е възстановена, което е за сметка на Охрид. Така или иначе, тези исторически обстоятелства показват несъстоятелността на тезата, че църквата в Македония е „дъщеря“ на сръбската, след като през вековете е точно обратното! Във времето на османското владичество охридските архиепископи традиционно са наричани и „патриарси“, поради което в научната литература се използва понятието „архиепископия – патриаршия“.
По време на българското Възраждане е лансирана идеята за възобновяването на Охридската патриаршия като църква на всички българи. В крайна сметка през 1870 г. се стига до създаването на Българска Екзархия, в чието изграждане македонските българи вземат дейно участие. Независимо от противодействието на Цариградската патриаршия и пречките, създавани от османските власти, в края на XIX в. всички епархии в Македония преминават към Българската Екзархия. Именно тя развива усилена духовна и просветна дейност в Македония, а най-видните дейци на ВМОРО по един или друг начин са свързани с църквата. Към 1912 г. Екзархията поддържа 1373 училища, вкл. 13 гимназии, с 2266 учители и 78854 ученици.
Тези исторически бележки са необходими с оглед на неочакваната на пръв поглед молба на Светия синод на МПЦ до българския патриарх Неофит и Светия синод на Българската патриаршия. Независимо от доминиращите в Р Македония интерпретации на историята на МПЦ, нерядко в откровено македонистки дух, нейната изконна обвързаност с българската църква е очевидна. Учредяването на МПЦ започва още през 1945 г., а през 1958 г. е обявена нейната автономия – решение, което временно е признато от Сръбската патриашия. След ново охлаждане на отношенията с Белград през 1967 г. на своя трети църковен събор МПЦ се обявява за автокефална. Следва остро противодействие от страна на патриаршията в Белград. Опитите за постигане на разбирателство не дават резултат, а след обявяването на независимата Република Македония отношенията стават още по-усложнени. През 1967 г. и в още по-враждебна форма през 2005 г. Сръбската църква налага схизма на МПЦ и се стреми да изгради своя паралелна структура в нейния диоцез. В голямото си мнозинство обаче православните християни в Република Македония подкрепят МПЦ.
Независимо от сложните отношения с България след Втората световна война и антибългарската реторика, в църковните среди в Македония съществуват устойчиви пробългарски настроения. От своя страна, независимо от ограниченията, налагани от комунистическия режим, Българската патриаршия поддържа определени контакти с църквата в Македония. След падането на комунистическите режими в двете страни и особено през последните две десетилетия тези връзки стават много по-тесни. Факт общи чествания на църковни и културни празници, други контакти, включително даряване на свети мощи и т.н. През 2014 г. двете църкви отбелязват заедно деня на Светите братя Кирил и Методий с литургия в катедралния храм „Св. Александър Невски“ в София с присъствието на българския патриарх Неофит и македонския архиепископ Стефан. През последните години струмишкият митрополит Наум и архиепископ Стефан участват в службите на българското военно гробище в Ново село, Струмишко, в памет на загиналите по времето на Първата световна война. Могат да се дадат и други примери, но атмосферата се променя в най-значима степен след подписването на Договора за добросъседство между България и Р Македония през настоящата 2017 г. Тази промяна очевидно създава нагласата Светият синод на МПЦ да се обърне към Българската патриаршия, признавайки я за своя „майка църква“ – акт, който е в хармония с историческото минало и с перспективите за трайно сближение между двете държави.
Сдържаното поведение на Светия синод в София и колебливите изказвания на някои митрополити създадоха силно обществено настроение в полза на приемането на молбата на МПЦ. Явната или предполагаема обвързаност на определени архиереи с Руската или с Цариградската /“Вселенската“, първа „по чест“/ патриаршия създаде напълно обясними опасения, че е възможно БПЦ да отговори с отказ на молбата на МПЦ. На съвещанието си на 27 ноември 2017 г. Светият синод предпазливо, но все пак достатъчно ясно прие „протегнатата ръка“ на своите събратя от Македония. Трябва да отбележим, че сближението на двете църкви е важно както за двете страни, така и за българо-македонските задгранични общности в Северна Америка, Австралия и по целия свят.
Да се твърди, че Светия синод на БПЦ е подложен на натиск или вмешателство отвън е несъстоятелно – напротив, обнадеждаващото е, че българските архиереи показаха, че споделят мислите и вълненията на обикновените вярващи и гражданското общество. Да се надяваме, че решението на Светия синод от 27 ноември ще доведе до активизиране на диалога между църквите на нашите две възможно най-близки държави; че БПЦ с вярност към каноните, но и с достатъчно твърдост и енергия ще следва възприетото с пълно единодушие свое решение. Без съмнение такъв е верният път, който трябва да оправдае надеждите и очакванията на православните християни и гражданското общество в България и Македония. Да се надяваме, че предстоящото посещение на Н.Св. патриарх Неофит в Москва е добре премислен ход на църковната дипломация. Не е ли редно обаче паралелно заедно с МПЦ да бъдат отбелязани големите Коледни празници, които предстоят? А защо не и Деня на Св. Наум – 23 декември? И то в неговия манастир на Охридското езеро, така обичан от хиляди хора в Македония и България…
