В началото на XX век българската авиация е повод за национална гордост. Българските летци са сред първите в света, които използват самолети във война, а по време на Балканските войни извършват едни от първите бойни полети и бомбардировки в историята на военната авиация. Малка държава като България успява да се нареди сред пионерите в новото оръжие на войната – въздушната мощ.
Героизмът на българските летци се проявява и по време на Втората световна война. На 20 декември 1943 г. капитан Димитър Списаревски извършва една от най-смелите въздушни атаки в историята на българската авиация. По време на масирана бомбардировка над София той се хвърля със своя изтребител срещу американски бомбардировач и го унищожава с таран, жертвайки собствения си живот, за да защити българската столица. Подобни подвизи превръщат българските летци в символ на чест, смелост и безкомпромисна защита на родното небе.
Днес, повече от век след първите успехи на българската авиация, картината е почти унизително различна. Българските Военновъздушни сили трудно могат да изпълнят дори най-елементарната задача на една държава – да охраняват собственото ѝ въздушно пространство.
В края на миналата седмица стана ясно, че вместо български самолети да пазят небето над страната, това ще прави съседна Гърция, която ще окаже подкрепа на България със средства за противовъздушна отбрана и персонал, които ще бъдат разположени в Северна Гърция и ще покриват голяма част от българската територия. Подкрепата е предоставена по искане на българската страна. В подходяща зона ще бъде разположена гръцка батарея „Пейтриът“, която да осигурява противоракетна защита за голяма част от България. Освен това двойка изтребители F-16 ще бъдат базирани на летище в Северна Гърция с основна задача да осигуряват допълнителна защита на българското въздушно пространство. Двама висши офицери от гръцките ВВС ще бъдат командировани в София за координация с българското военно командване.
Това е безпрецедентна ситуация – член на НАТО да разчита на съседна държава, за да бъде защитено собственото му небе.
Слабостта на армията ни се вижда и в международните класации, според които българската армия е едва шеста по сила на Балканите. Преди нас са почти всички наши съседи – Турция, Гърция, Румъния, Сърбия и дори Хърватия.
Как се стигна до това положение?
Проблемът не е от вчера. Въпросът за модернизацията на българската армия и особено на ВВС се отлага вече десетилетия. Превъоръжаването постоянно се превръща в политическа тема, а решенията се бавят, отменят или променят. Докато други държави модернизират авиацията си, България дълго време продължи да разчита на остарялата съветска техника от времето на Студената война.
Показателна е историята с всеизвестните нови изтребители, които страната ни получи. През 2017 г. назначено от президента служебно правителство избра България да закупи шведските „Грипен“. Следващото редовно правителство обаче прекрати процедурата и страната ни подписа договор за американските F-16 Block 70 на стойност над 1,2 млрд. долара.
Те трябваше да бъдат доставени още през 2023 г., но срокът беше удължен. Днес България вече има доставени 8 от тези самолети, но възникна нов и неочакван проблем – няма достатъчно подготвени пилоти.
Официално се знае, че едва двама български летци са обучени да управляват новите изтребители. При положение че първоначалният план предвиждаше до края на 2025 г. страната да разполага с поне 14 обучени пилоти. По неофициална информация някои български летци не са успели да завършат обучението си в САЩ. Появяват се и спекулации – от липса на подготовка до саботаж или нежелание да се преминеот съветската към новата техника.
Така се стига до абсурдната ситуация България да поддържа едновременно новите F-16 и старите МиГ-29, само за да може да изпълнява базовите задачи по охрана на въздушното пространство.
За сравнение – Румъния вече почти напълно се е отказала от съветските самолети и е преминала към F-16. Страната ще разполага с близо 50 такива изтребителя и вече е създала собствен европейски център за обучение на пилоти във военновъздушната база Фетещ.
На този фон българските ВВС разполагат с модерни самолети, но без достатъчно пилоти, без напълно готова инфраструктура и без ясна стратегия.
Тук неизбежно възниква и въпросът за политическата отговорност. Темата за състоянието на армията и особено на авиацията рядко се поставя като национален приоритет. Вместо ясна визия за модернизация, обществото наблюдава години на колебание, забавяне и противоречиви решения.
Резултатът е очевиден – държава, която някога е била сред пионерите на военната авиация, днес се оказва неспособна сама да защитава собственото си небе.
И ако преди повече от век българските летци са били символ на смелост и технически напредък, днес следният въпрос звучи болезнено актуално:
„За какво са ни българските ВВС, ако дори не могат да пазят небето на България?“.
