Навремето, при царуването на Тошо Правешки, карикатуристите на „Стършел” не можеха да рисуват образите на управляващите партийци от ЦК и Политбюро. Имаха свободата да карикатурят американския президент Рейгън или английската министър-председателка Тачър, но не Цола Драгойчева, Милко Балев, Пенчо Кубадински или самия Тодор от Правец. Никой тогавашен карикатурист не си и помисляше, че може да осмее с туш и перо съветския генерален секретар Леонид Брежнев, а той си беше жива карикатура. В последните си години бе напълно изкукуригал – оттогава е и най-краткият виц за него: „Таварищ Леонид Брежнев прие английския посланик за френски и води с него разговори.” Льонята не знаеше на кой свят е, с кого се среща и защо, но където и да отидеше в соцлагера, се целуваше страстно с политическите си васали, а те се чувстваха задължени да му окачат по някой орден на ревера. Ако пропуснеха, Леонид Илич се разплакваше като малко дете: „Они меня забыли!” и тропаше с крак за поредно отличие. Тодор Правешки беше усетил слабостта на съветския си другар и щедро го даряваше с ордени – Брежнев бе три пъти носител на знай-високото звание Герой на НРБ. Дори тържествено му вдигнаха паметник в Борисовата градина, бюст с трите „геройски”звезди на ревера.
Откриха бюста с речи и фанфари, а го свалиха тихомълком една нощ по времето на Горбачовата перестройка.
Сещам се за съветския генсек, като гледам днешния американски президент. И се опитвам да открия десет разлики между единия и другия… Трудна работа, разлики почти няма – и Тръмп е същото вдетинено политиче, което тропа с крак и плаче:”Они меня забыли!”. Дони изпадна в истерия, когато Нобеловата награда за мир не отиде при него, а при венецуелката Мачадо. И почна сам да си проси наградата. Та, за да го умилостиви и да спечели благоразположението му, отличената Мачадо отиде в Белия дом и му подари Нобела си. Държавник с достойнство едва ли би приел чужда награда – не е редно. А Тръмп се разтопи от кеф, позира с грамотата, вече си я брои за своя и сигурно си я е закачил в Белия дом. Макар от Нобеловия комитет да обявиха, че наградата е лична и не може да се преотстъпва.
Като гледах как детското в Дони се радва на Нобела, си рекох, че и ние, българите, можем да му дадем нещо от себе си, за да го зарадваме и да го направим щастлив. Та дано покрай Америка да нареди и наша България сред великите. Можем да му предложим „Златната топка” на Стоичков, „Букър”-а на Георги Господинов или световната титла в щангите на Карлос Насар… Сетих се, че в Борисовата градина имаме и свободно място върху празен пиедестал – на мястото на солдата с автомата можем бързо и евтино да вдигнем статуя на MAGA-президента с развят оранжев перчем, в ръката с факела на свободата. А щом толкова тропа с краче да придобие Гренландия и контрол над Арктика, да му поднесем подарък – българската база в Антарктика. Допускам, че проф. Христо Пимпирев няма да се опъва като гренландски ескимос и ще отстъпи доброволно остров Ливингстън, щом става дума за българския национален интерес…
Допреди няколко години мислех, че са отминали времената, в които карикатуристите рисуваха в „Стършел” американските президенти, а фейлетонистите пишеха памфлети против „империализма”.
Но ето, пак дойде времето господарят на Белия дом да стане герой на нашите сатирични рисунки и текстове, на вицове и памфлети.
Защото това можем ние – с рисунка и виц, с усмивка и подигравка, да се изправим срещу глупостта и арогантността, която залива света. И е на път да го взриви.
От нас – толкова…
М. Вешим
Още актуални коментари – четете тук
