Страстите около демонтажа на солдата с автомата от Княжеската градинка са на път да помрачат празника на Рождеството. Коледният дух отстъпва на злите духове, дрънкащи закани и заплахи. Възраждат се сенки от миналото, спорове за освободители и окупатори, дискусии за „правилната страна на историята” – все теми, с които трябваше да сме приключили преди трийсет години. Както приключиха в другите бивши соцстрани, затова те вървят напред, а ние рием на едно място и се връщаме назад – към миналото.
В споровете се стигна до нелепи смешки и пълни абсурди: докато флексът реже ръката на солдата с автомата, депутатът-бесепар Свиленски от пренатягане си поряза ръката на оградата и я размаха по всички телевизии – та левият електорат взе да се чуди за коя ръка повече да жали? Предводителят на столичните социалисти Иван Таков, внук на политбюровеца Пеко Таков, бранейки паметника, заяви, че бил строен с парите на неговите родители. Ама ние помним, че неговият родител – Янчо Таков, плейбой от социалистическото време, лежа в затвора преди 10 ноември за контрабанда на кожуси от Турция. Парите от контрабандните кожуси за паметника ли са били? Поетът Недялко Йорданов, дежурен оплаквач, изплака в рими: Какво доживяхме, Господи… Господи, какво доживяхме…/ Горе… Ръка отрязана… Вързана яко… Видяхме.
Не плачи, поете, видяхме го, слава Богу, доживяхме го!
Това трябваше да се случи преди три десетилетия – когато хеликоптерът отнасяше петолъчката, кранът вдигаше паметника на Ленин и изнасяха мумията на Димитров от мавзолея, тогава и солдатът трябваше да слезе от постамента, че да си тръгне към музея. Където му е мястото, който иска – там да му се кланя. Така направиха преди няколко десетилетия в Будапеща – затвориха тоталитарните си паметници в края на града, оградиха ги с бодлива тел и сложиха надпис, че онези, които вкарваха хората в концлагери, сега на свой ред заслужават да лежат в такъв концлагер.
А ние тук трийсет години, въпреки гласуванията и решенията на столичните обшинари, събирахме кураж да премахнем паметника на лъжата.
Че е построен от „признателния български народ”.
Колко признателен е бил българският народ към своите „освободители” припомня публицистът-документалист Борислав Скочев в текст, публикуван в „Дневник”. Той е подбрал няколко народни вица за „второто освобождение”: „Например, че в СССР имат шест жътви – съветската, полската, чехословашката, унгарската, румънската и българската. Или че съветски учени установили, че Адам и Ева били руснаци, защото били голи, имали само една ябълка, но твърдели, че живеят в рая. Или за българина, който отишъл при Маленков да се оплаче, че умира от глад и яде сено, а Маленков му се скарал, че през пролетта трябва да се яде свежа трева, а сеното е за зимата…. Или за варненския докер, който товарел съветски кораб и непрекъснато чувал руснаците да си говорят: тавариш, тавариш… „Все товариш, товариш и никога „разтовариш“! – ръмжи под мустак докерът.”
София, най-после ти дойде времето да се „разтовариш” от твоя натрапен „товариш”с шпагина. И това е добрата новина – и за града, и за столичани.
Когато съборили Бастилията (виж ти, и французите посегнали на историята си!) , парижани сложили надпис: „Тук ще се танцува!”.
А при нас, в Княжеската градина, ще играят деца, майки ще бутат детски колички, през лятото ще се пързалят скейтъри, а през зимата ще се карат кънки.
Може и да се танцува.
Не е ли символично, че това „ново рождество” се случва точно по Рождество?
Паметникът си отива и се връща коледният дух в градския център – вече оттам можем да видим звездата на надеждата в нощното небе, без да ни пречи силуета на солдата с автомата.
М. Вешим
Още актуални коментари – четете тук
