карикатура, "Стършел"

 

Стършел
Гостува неделно на ДЕБАТИ.БГ

Трийсет години след демократичните промени не спира да се говори за реформирана съдебна система, но тя е факт, колкото светлото бъдеще на комунизма.

Любимо обещание на политици от всякакви цветове, съдебната реформа си остава предизборен мираж за лъганото население, което по-скоро би докоснало хоризонта, отколкото да я доживее. Когато България стана член на Евросъюза, се появи надежда.

От тогава вече 14 години върху нас се оказва натиск да синхронизираме родните закони с европейските. Това обаче става по нашенски – мудно, без желание, с негласна, упорита съпротива. Онзи ден Европейската комисия съобщи, че започва производство срещу България, защото националното ни законодателство не отговаря на правилата на ЕС за правото на информация в наказателното производство.

Когато пък все пак стигнем до законодателни промени, те си остават само на хартия. Това е отколешна слабост на родната Темида – дори когато има добри закони, калпаво прилагане ги обезсмисля. Ето примери от последната седмица.

Районният съд в Кюстендил одобри сключено с прокуратурата споразумение и осъди на 1 година и 7 месеца затвор 45-годишния А. В., у когото е намерен хероин, а в апартамента си е отглеждал марихуана. Преди това А. В. е бил осъждан още 23 пъти. Друг състав на кюстендилския съд одобри споразумение и осъди на по 1 година 40-годишния Р. М. и 48-годишния Е. Н. за кражба, която представлява опасен рецидив. Преди тази присъда Е. Н. е осъждан 24 пъти, а Р. М. – 33 пъти.

Трима души имат общо 80 присъди, но каква полза от тях, след като нито една не може да прекрати престъпната им дейност за десетина години? Ако, разбира се, тези съдебни постановления могат да се нарекат присъди, а не отбиване на номера. Въпреки че са доказани рецидивисти, подсъдимите получават само погалване със закона, вместо той да бъде приложен с цялата му строгост. Така самата Темида създава рецидивисти, като държи престъпниците на свобода, вместо да ги прибира за дълго в килията.

Някой ще опонира, че когато става дума за тежки престъпления, едва ли се гледа през пръсти като на леките.

Едва ли обаче ще има адекватно възмездие за 24-годишния студент Илия Априлов от Благоевград, който преди седмица уби с тесла майка си и баща си. Законът предвижда за това изключително тежко престъпление доживотен затвор без право на замяна. Според съдебната практика у нас обаче ще се случи друго: убиецът сключва споразумение с прокуратурата, прави признание, получава най-лекото наказание от 15 години, в затвора работи, от това присъдата му намалява и излиза на свобода след 7 години. Примери колкото щеш.

На този хуманизъм от страна на правораздавателната система разчитат и най-свирепите убийци. Един от тях е Недялко Димитров – Момата, който е подозиран за смъртта на седем души, доказано е убил 5, но призна за трима. Пред журналисти цинично заяви: „Прецених, че мога да ги утрепя и да лежа 15 години, като призная и сключа споразумение с прокуратурата.”

Докато родната Темида глези и най-опасните престъпници, да видим как е в САЩ и Западна Европа. Чарлз Харелсън, баща на американския актьор Уди Харелсън, почина на 69 години в затвора, където за едно /!/ убийство излежаваше 2 последователни доживотни присъди. Денис Лейдър в момента изтърпява в килията 10 последователни доживотни присъди. А пък англичанката Бевърли Алит е зад решетките с 13 последователни доживотни присъди, които получи от Кралския съд в Нотингам. „Последователни” означава, че присъдите са без възможност за предсрочно освобождаване, което от една страна обезсмисля всяко наказание, а от друга е подигравка с жертвите.

Част от неслучващата се съдебна реформа задължително трябва да бъде и промяна на остарелия Наказателен кодекс, който показа пълната си немощ по време на пандемията. От град Хо Ши Мин дойде новината, че 28-годишният виетнамец Ле Ван Три е осъден на 5 години затвор. Причината: след като дал положителен тест за Ковид-19, е нарушил задължителната карантина и е заразил 8 души.

Докато по света се действа с твърда ръка, в България правораздавателната система пасивно наблюдава как правилата масово не се спазват: плажове, дискотеки, барове, молове и стадиони са пълни, заразата ударно се препредава и вече трета година не може да се измъдри дори един закон, адекватен на пандемичната ситуация. И затова тя е логична: в затвора няма нито един опасен за обществото вирусоносител, но пък има хиляди починали, които така и не дочакаха лелеяната съдебна реформа.

Как да се случи тя обаче, когато пречките за нейното осъществяване са залегнали в самата ни конституция? Ето, Висшият съдебен съвет откри процедура за нов председател на Върховния касационен съд, който трябва да бъде избран на 14 януари. За сведение: ВСС има 25 члена – 14 съдии и 11 прокурори. За избора е необходима подкрепата на 17 от тях. Елементарната аритметика показва, че съдиите нямат мнозинство, волята им е блокирана от прокуратурата. Така че кой ще бъде следващият шеф на ВКС зависи от държавното обвинение. И лично от Иван Гешев, който също има право на глас. Което е абсурдно, защото засяга принципа за независимост на съда.

Неслучайно никъде по света няма такова чудо – прокуратура, която да избира председателите на върховните съдилища. У нас обаче има. Но вместо да се търси решение поне на този важен проблем, всичките напъни за цялостна съдебна реформа се свеждат единствено до приказките за махането на Гешев. И смяната му с друг, удобен, наш човек. Докато обаче според политиците реформата се свежда само до поредното партийно кадруване, от Темида най-доволни ще продължават да бъдат престъпниците, които дори и с по стотина присъди няма да гледат небето през решетки, а ще продължават да извършват престъпления на свобода.

Сергей Трайков

За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини

За още интересни новини, интервюта, анализи и коментари харесайте нашата страница ДЕБАТИ във Фейсбук!

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Моля въведете коментар!
Моля въведете името си тук