По радиото собственичка на ресторант в Созопол обяснява защо в нейното заведение една рибена чорба струва 18,90. Защото заведението не било обикновено, а бутиково. Готвачът не бил просто готвач, а консултант по хранене. Рибената чорба не била чорба, а супа. („Аз обичан супа, чорбата е турско ядене!” – казваше навремето Алековият герой.) Въпросната „рибена супа” била по рецепта на френската „Буябес”, която във Франция се продавала по 150 евро (къде? – може би в най-скъпия ресторант на „Шанз-Елизе”?), а тук, в Созопол, 18,90 било напълно нормална цена за такава рибена супа.
„Ами, духайте си супата!” – спомних си какво бе казал един футболист, макар и по друг повод.
Или „Буябеса”!
След супното интервю чувам разговор пак за цените по морето между две продавачки в кафене до площад „Славейков”. Една току-що се е върнала от Созопол, другата я разпитва:
– Във фейса пишат, че един таратор бил 19 лева?
– Не, не е чак толкова… Само 7 лева е.
– Краставиците са 2 лева килото, кофичка кисело мляко е 1 лев и 30, колко ли са сложили в един таратор?
Двете се засмиват на ресторантьорската задача с повишена трудност.
А пък аз се сещам за въпроса, който зададе едно дете на баща си:
– Тате, ние толкова ли сме бедни, че всяка година ходим в Гърция, вместо да отидем на нашето море?
Михо Морски