Властта сега иска да ни докара до усещането за „българска работа“ – до ориенталския фатализъм, на който лесно се поддаваме. За да стигнем до потискащия негативен подбор, в който честните бягат, а оцеляват безгръбначните.
Не знам как ще се развият протестите, но какво ли ще стане, ако наистина затихнат – не само за лятото, а окончателно? Ако „интелигентните“ младежи се приберат в чуждите университети и по улиците останат пенсионерите, благодарни за петдесетте левчета, хвърляни от прозореца на премиерския джип? И нацията се люшне от революционната еуфория към онази сладка депресия, която позволява гражданското общество да се разпадне на мазохистични сеирджии?
Не вярвам някой сериозно да мисли, че авторитетът на ГЕРБ ще се покачи, ако успее да я добута до редовните избори. Г-н Борисов пропусна момента да се оттегли с достойнство и да потърси нова легитимност пред урните – всеки ден ще има нови и нови скандали. Това, което може да го спаси, е хората да претръпнат с примирителното „тука е така“ (Кулеков).
Най-ужасяващо е, че не знаем кой всъщност ни управлява
Доказаната от американска агенция автентичност на един от записите на Борисов ме ужасява не само заради простотиите, които изрича, защото тях си ги знаем. Огромният скандал е в това, че премиерът на една страна може да бъде записван и записвачът все още да е на свобода. И че този, който поръчва записите, вероятно го държи с нещо още по-компрометиращо. Че изобщо не знаем кой ни управлява.
Най-тежко последствие ще има заинатяването за самообявилите се за Обединени патриоти. Те влязоха в парламента със заявката да „спрат“ ДПС от властта, но какво констатират техните привърженици? Че любимците им са допуснали Доган да си построи незаконно пристанище и са му подарили 55 милиона за студен резерв; че са го охранявали, а министри и прокурори са били назначавани от друг могъщ депесар – Пеевски.
Разбира се, лидерите опитват да играят старото жиу-житцу, като прехвърлят центъра на общественото внимание към техния си репертоар – Каракачанов извади пак „циганската“ престъпност; изведнъж протестът се оказа гей парад, а пък много ясните и еднозначни искания на протестиращите неочаквано насочиха потока на съзнанието му към Истанбулската конвенция. Появи се и оригиналната идея да си отмъстим (ние, православните) на Ердоган за „Ая София“, като превърнем „Баня Баши“ в музей. Кой знае какви глупости ще измислят до напролет, но образът с окупирания държавен бряг, където Христо Иванов опитва да забие националния флаг, ще преследва симпатизантите им и много от тях ще продължат да се питат „а ние къде бяхме?“
Потискащ отрицателен подбор
Само че нещата не са така прости. Всъщност отчаянието работи за статуквото по друг начин: то отчуждава нормалните хора от политиката в един потискащ негативен подбор, при който честните бягат, а оцеляват безгръбначните.
Надеждата на властта е, че избирателната активност ще падне, новите формации няма да успеят да се организират и техните твърди ядра, подхранвани вече години наред със „семки и бонбонки“, ще им осигурят роля в бъдещия парламент.
Основаната ПР-стратегия е да бъде докарана нацията до усещането за „българска работа“ – манталитетът ни е повреден от турското робство и/или комунизма, кадърните избягаха в чужбина, а то и без друго всичко зависи от Великите сили… Вижте само поводите за гордост, които ни предлагат – след десетилетия чакане сме влезли в чакалнята на еврото. Ами толкова можем, Аллах керим, каквото даде Господ!
В ориенталския фатализъм, насаждан от правителствени пропагандисти, има и елемент на объркване. Разнородни били исканията на протестиращите, уж съдебна реформа, ама президентът иска цялата власт, анархистите пък се борят срещу капитализма, а пред парламента седят едни, дето твърдят, че Путин е подменен. Вземете току-що излязлото тълкуване на Конституционният съд, според което президентът „не може да бъде разследван, обвиняван и подслушван“. Тежък удар върху господин Гешев, който си позволи не само да подслушва, но и да разпространява записи с президента, нали така?
В същия момент кафявият сайт ПИК обаче излезе със заглавие, според което е точно обратното – било решено, че „президентът не е недосегаем“. Медийната ентропия е стигнала невиждани размери. Дори сериозните медии водят дебатите на принципа „всички гледни точки“ – каните Гьобелс, каните обаче и един концлагерист, за да стане хубаво шоу. Етически стандарти, нали така? Средностатистическият гражданин, който няма специални умения да се ориентира, изпада в пълна безпомощност – не може да им се разбере, тегли една майна на всичките – и да управлява който ще.
Психиатрите на властта имат стратегия
Най-добрата стратегия на управляващите би била да засилват това нашенско усещане за обреченост и меланхолия, на което лесно се поддаваме. Да припомнят как сме се проваляли в различни периоди на историята, да вадят мрачни прогнози за Ковида, за ретроградния Меркурий и неминуемия сблъсък на Земята с астероид. Дето се казва, могат да продължават с най-простото – никакво миене на улиците, сградите да се лющят, градовете да погрозняват. Така, ще ви кажат психиатрите, е при всяка депресия – пациентът не се къпе, не се бръсне, лежи с месеци неподвижен. Докато покрай прозореца се изнизва животът.
Само да не се окаже, че накрая в депресия е властта, а не ние, гражданите.
*Текстът е публикуван в „Дойче веле“
