От 2020 г. притокът на хора от чужбина към България е по-голям отлива. Причината първоначално е пандемията, забраните за придвижване, затварянето на предприятия за дълги периоди. Но ръстът на изкуствения прираст се запазва и през следващите четири години, частично поради войната на Русия срещу Украйна. Търсенето на работна сила в частния сектор остава високо.
Разходите за образование и обучение, за да бъдат заети вече налични работни места или за да бъдат създадени нови работни места в частния сектор и неправителствените организации, със или без схеми за бюджетна подкрепа (както от ЕС, така и от държавния бюджет), вероятно ще нараснат.
Сред причините е увеличението на средната и минималната работна заплата с 12-13% през следващите три години и поради общия принос на международните фактори за повишаване на цените, по други причини – глобална несигурност, чисто регулаторни, свързани с политики, блокирани индустриални разходи (за електроенергия и пр.), отлагано с години либерализиране на цени и поради пренареждане на глобалните вериги за доставки.
Политически разходи по повод възникването и създаването на заетост
Годишното увеличение на тези разходи е приблизително 15%. И тази тенденция вероятно ще се запази, въпреки някои положителни развития, какъвто е например положителният миграционен поток след 2020 г.
Вероятността на запазването на разходите по създаване на работни места е следствие на няколко групи предизвикателства пред трудовия пазар на България.
Част от стопанските предизвикателства, свързани с недостига на работна ръка в България са типични за страните с висок доход – спад на естествения прираст, динамика на иновациите и изоставане на предлагането труд в отрасли, където се търси високо ниво на компетентност.
Други имат дългогодишна история, свързана с демографските процеси (от 60-те години на миналия век насам), миграцията (външна и вътрешна) и отрицателните въздействия от регулирането на договорите за работа и пазара на труд.
Трети имат високи политически разходи, т.е. разходи по създаването на правила, институции и организации или по блокирането на такова създаване. Тук спадат правилата по уредба на минималната работна заплата, колективните трудови договори, разрешенията за работа на чужденци, промените в групите бенефициенти на правителствени програми, регулирането на договорите за работа на непълно работно време и др. подобни.
Към четвъртата група предизвикателства се отнасят правителствените политики за подпомагане на заетост. Те често не отчитат местните особеностите на създаването на работни места, не обръщат внимание на потребностите на общини с висок процент на хората извън-заетост-образование-и-обучение (ИЗОО), уязвими малцинства и етнически групи (преди всичко роми и турци).
Междинен вариант на регулиране на търсенето и предлагането на пазара на труд е политиката за
подпомагане на търсенето с внос на работна сила,
с трудова или по-скоро икономическа имиграция. За нея призовават отдавна всички гилдии и универсални бизнес съюзи.
В пролетната макроикономическа прогноза на министерството на финансите за 2024 г. също се признава, че има два реалистични източника на нова заетост – постоянно намиращите се извън заетост (ИЗОО, малцинства и общини-области с ИЗОО не се споменават) и вносът на работна сила, приемането и устройването на работа на чужденци.
Последните три групи проблеми са нетривиални именно с политическите си разходи.
По-лесно се учредяват нови изисквания, правила на стопанско поведение и регулаторни институции, които обещават блага и доходи за чужда сметка. Много по-полезно би било създаването на правила, които подпомагат свободата избора и естествената среща на търсенето и предлагането на човешки капитал на пазара на труда.
Тогава новата заетост възниква естествено, а договорите за нея (включително възнагражденията) не биха покривали политически разходи.
Казаното важи както за български, така и за европейски политики в области свързани със заетостта.
Някои подробности
Типичен, многократно коментиран случай, е промяната на правилата за определяне на МРЗ. От 2021 г. насам нововъведеното правило „50% от средната брутна заплата“ увеличава политическите разходи за договарянето ѝ.
Например работодателите обосновават несъгласието си с конкретния размер на МРЗ за даден период, профсъюзите искат увеличението по различни поводи, правителството следва правилото, а политиците, които са го въвели, го използват за самореклама.
Това правило противоречи на духа и буквата на проекто-директивата на ЕС за Европейска МРЗ, която изисква преди всичко отраслово договаряне на размера ѝ.
Макар и проектът да има безброй недостатъци и да създава рискове пред пазара на труд,
подходът на ЕС е по-разумен от автоматичното определяне на МРЗ в България.
Увеличаването на заплатите в държавния сектор е по-сигурно, поне до време, от подобни увеличения в частния сектор. Там заплатата се финансира от данъкоплатците и не зависи от производителността на труда.
В частния сектор увеличенията на заплатите зависят от печалбите,
производителността и конкурентността на предприятието. И те биват непрестанно предизвиквани от международната (балканска, европейска и глобална) конюнктура, цени, иновации, разходи за труд и динамика на производителността.
Един от ефектите на автоматичното увеличение на МРЗ у нас е изсмукването на работна сила от частния към държавния сектор и намаляването на броя на хората, които работят за себе си – индивидуални предприемачи, еднолични търговци и семейни бизнеси.
Цитираната прогноза на Министерството на финансите констатира, че „високият ръст на реалните доходи се дължи главно на увеличението на заплатите в публичния сектор“, което, наред с повишаването на разходите за доставки и недостига на работна ръка, е увеличило разходите за труд на работодателите от частния сектор (особено в машиностроенето).
За да продължи да работи и да удържа конкурентност и човешки капитал, частният сектор или трябва да замени работниците с машини (за което се изискват често нетривиални усилия), или трябва да вдигне възнагражденията. След това ръстът на възнагражденията в частния сектор се използват от работещите в държавния и от профсъюзите като аргумент за вдигане на заплатите в държавния сектор.
Понеже МРЗ се използва като критерий за определяне на други възнаграждения, помощи, държавни и съдебни такси, както и на стипендии в средното и всички степени на висшето образование, автоматичният ѝ ръст увеличава и тях.
Ефектът е по-високи разходи за достъп на правосъдие, до т.нар. публични услуги и до образование (поне в държавните училища и университети).
От 1960 г. до днес: някои статистически закономерности
Отрицателният прираст на населението е един от факторите за търсенето и предлагането на съвременния пазар на труда. Обяснението на тази динамика е следното.
Общото търсене на работа е приблизително стабилно, докато населението намалява от 7.8 млн. в края на 2003 г. до 6.5 млн. в края на 2022 г.
Тази тенденция не е нова. За период от приблизително 30 години, от 1995 г. насам, детското (до 9-годишна възраст) и тийнейджърското (10-19-годишна възраст) население на България постоянно намалява съответно с почти 1/3 и с почти половината.
В абсолютни числа: децата намаляват от 963 на 634 хил. души,
а броят на тийнейджърите се увеличава от 1.2 млн. на 669 хил. души.
Единствената възрастова група, която нараства значително през периода, е тази на над 70-годишните: от 778 хил. на 1.03 млн. души.
Намаляващият темп на прираст на населението е дългосрочна тенденция: последният най-висок темп на прираст от 0.96% е регистриран през 1961 г.; най-високият през 80-те години е 0.4% в началото на десетилетието, но преминава на отрицателна територия през 1988-1989 г.; след 1990 г. темпът остава постоянно отрицателен, като има няколко сравнително резки спада на прираста на населението през 1990 г. (-1,8%) и 2002 г. (-2,2%), а най-резкият спад се случва през 2020 г. – -6,2%. Горната графика на DATACOMMONS обобщава дългосрочния демографски фон на пазара на труда в България през 2024 и 2025 г.
През последните години е мода българските политически деятели да говорят за демографска „криза“ или „катастрофа“. Всъщност обаче става дума за продължителен процес, разгръщащ се в различни обществени условия.
Спадът на естествения прираст на населението на България от 1960 до 1998 г. се дължи на статистически установения факт, че абортите са постоянни и много повече от родените деца. Но това е само статистика.
Всички специалисти, с които съм обсъждал темата, са на мнение, че официалната статистика не е засичала поне 10-15 на сто от реално извършените аборти. Причините за това положение не са изследвани задълбочено.
Макар вече да има опити за такъв анализ. Тъй или инак е ясно, че хората са предпочитали да имат и отглеждат много по-малко деца, отколкото са могли по чисто биологични причини.
През втория период, за който също няма много задълбочени изследвания, намаляването на населението има други причини.
Основната от тях е емиграцията,
обстоятелството, че не малко хора предпочитат да живеят някъде, където очакват (често с основание), че ще живеят по-добре. Другата причина е общата статистическа закономерност, разкрита преди години от Ханс Розлинг, че с увеличаването на доходите раждаемостта намалява и че тази закономерност не зависи от религията или културата.
Обвинението срещу готовността на хората да създават и отглеждат деца или липсата на такава готовност не е коректна и съдържа хем скрит морален упрек, хем е повод политиците да създават обществена тревога, за да предлагат себе си и своите идеи като начин на преодоляването на тази тревога.
Множат се политическите предложения за повишаване на раждаемостта. Дори някои политики в това направление да имат шанса да са успешни, те могат да дадат известен резултат на пазара на труда най-рано в период след 20 години, но по-вероятно – след няколко поколения.
В същото време, коефициентът на раждаемост на България през 2022 г. изглежда по-добър от този на повечето страни от ЕС и страни кандидатки за членство в ЕС, само в Грузия, Франция и Румъния изглежда по-добър.
Външни оценки на пазара на труда в България
През 2022 г. доклад на ОИСР за пазара на труда в България обобщава предизвикателствата в следните основни точки:
– „България е страна с най-бързо намаляващо население в света“, според статистиката на ООН за населението;
– От 2012 г. насам страната е загубила повече от 6 % от населението си и „ще продължи да се свива, като прогнозите са за загуба на почти една четвърт от населението до 2050 г., при очаквано намаление от 4 % средно за Европейския съюз“;
– „Тенденцията за намаляване на населението в България започна през 80-те години на миналия век и повратна точка не се вижда“;
– „Очакваното намаление на населението през следващите три десетилетия ще се дължи изключително на по-малкия брой деца под 15 години (-26%) и на намаляването на населението в трудоспособна възраст (-30%), докато броят на лицата над 65 години се очаква да нарасне (+3%)“.
Данните на Евростат показват, че
а) между 2015 г. и 2023 г. населението ще намалее със 731 хил. души, от 7.178 млн. души на 6.447 млн. души, и
б)че България е една от малкото държави в ЕС, които регистрират висока загуба на население след 2020-2021 г. Това става поради не особено далновидна политика за справяне с пандемията от CIVID-19.
С други думи, по отношение на фундаменталните фактори на пазара на труда България изглежда по-предизвикателна от всички страни от ЕС; тази ситуация вероятно ще се отрази негативно на цялостното благосъстояние и жизнения стандарт. И изисква специални усилия за привличане към заетост на представители на „резервната армия работници“.
А те, както стана дума, са възрастните хора над 65 години, но и онези, които наближават пенсионна възраст, ИЗОО или чужденците.
Анализът е публикуван в „Икономически живот„. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
