Днешните ръководители в Скопие и леви, и десни си поставят непосилни цели. Без да ревизират цялостно югонаследството, за запазването на което са се врекли да работят до гроб, искат да бъдат възприемани като хора с модерни и прогресивни европейски възгледи.
Тези хора, имам предвид Пендаровски, Заев, Мицковски, Никола Димитров… се правят, че не чуват бомбата, която цъка под нозете им и всеки момент може да избухне. И тази бомба не е нито българска, нито европейска, нито американска.
Тя е чисто македонско производство. Това е упоритото им нежелание да чуят гласовете на съпротива и негодувание срещу произхода и същността на натрапената югомитология за Македония. Тези гласове бликат от дълбните на народната памет. Техни носители са люде непорочни и с непрекършени воли. Те са прями и искрени, но заглушавани от мощните децибели на официалната пропаганда.
Трийсет години ръководителите на самостоятелната държава пазят като скъпо наследство лъжата, разкрасяваща кървавия генезис и мракобесната технология за утвърждаването на новото народностно самосъзнание…Всеки опит да се внесе и най-малка светлинка върху зациментираните югоистини за Македония се посрещат на нож от управляващи, опозиция, медии, учени с оправданието, че това е дело на бугарофили, с цел – бугаризация.
Страхът от „бугаризация“, от „бугарофилство“ не е случаен. Той подсказва, че има нещо дълбоко законспирирано в народната душа. Нещо първично , но което е трябвало за бъде унищожено, затрито завинаги…
Но уви, то възкръсва и всява страх у гузните им съвести…
Антиисторическите екзалтации на Лазар Колишевскиш
Югоконструкцията на македонската държавност беше пренесена много внимателно от комунистическия лидер Лазар Колишевски. Той трябваше да направи така, че да бъдат съхранени всички нейни детайли, изработени в Белград. Неговата книга „История, стварност, аспирации“, издадена от „Култура“ – Скопие през 1958 г. се превърна в пътеводител на всички по-нататъшни изследвания върху процесите на държавността, историята и самосъзнанието на народа в младата Социалистическа република.
Книгата започва с мото:
“Во историjaта се ретки примерите на притисок каков што беше врз македонскиот народ за неговата асимилация“.
Следват шест глави, във всяка от които думите и словосъчетанията „бугаризация“, „големобугарски аспирации“, „Санстефански синдром“,“бугарофили“ са изведени до степен на философски категории, в които са законспирирани трайно всички евентуални заплахи за съществуването на новата македонска нация, език и държава.
Третата глава е „Антиегзархиското движение претставува важна етапа во националното освестуванье на македонскиот народ“.
В тази глава авторът с устрема на каубой размахва меча на лъжата и сече безогледно съкровените истини на предците си и на народа си, за да докаже сякаш колко трагично се е отдалечил и отчуждил от собствените си духовни корени… Всеки опит да се потърси някакво, дори като просено зрънце, истина в неговото изложение, е безсмислен. Той е възприел като висш метод сръбската технология „За научно, марксистичко разсветлуванье на нашата национална историjа“. И реди теза след теза, внушение след внушение, за да обърне с върха надолу пирамидата на самосъзнанието на съотечествениците си и да ги накара да се възприемат като нещо друго, непонятно за тях, но жизнено важно за съществуването на новата социалистическа Югославия. Съдбите на Македония и Югославия трябва да се слеят, да се превърнат в едно цяло. Всеки опит за ревизия, за съмнение, за отпор срещу тази „истина“ е контрареволюциона, антиюгославска и най-важното, тя е против Тито – нещо недопустимо в катехизиса на новата федерация.
Книгата на Лазар Колишевски е опит за равносметка на изминалия период от 1944 г., опит да се изведе като връх в съзнанието на гражданите на нова Македония датата 11 октомври 1941 г. като ден на тяхното ново самочувствие, самосъзнание и светоусещане и в известен смисъл е отговор на ревизираното отношение към Социалистическа Македония в България. Многократно авторът цитира откъси от реферати на български историци. Връща се към събитията от 1878 и 1885 г., Балканските войни, Първата и Втората световна война само и само да докаже колко е опасен и агресивен „големобугарскиот шовинизам“.
На края на книгата е включено едно поръчково интервю с автора, пръв партиен ръководител, дадено на директора на в. “Нова Македония“ и група негови колеги.
В интервюто отново са разкрити, само че в по-сбита форма, всички опасности от големобугарските аспирации, като е отделено повече място за митологизирането на датата 11 октомври и утвърждаване на България като най-голяма опасност за младата република:
…“Бугарските раководители болуват од тешки илузии. Тие го превидуваат фактот дека Народноослободителната борба на македонскиот народ беше и остана наj тешкиот удар и конечната историска пресметка со големобугарскиот шовинизам…Единаесети октомври, мегутоа, е конечна катастрофа на бугарските заветни идеали…“
Книгата на Лазар Колишевски „Историjа, стварност, аспирации“ е равносметка и същевременно стратегия как при новите условия да се воюва с най-голямата опасност за Македония – бугарофилството.
Истината за „подвизите“ на партизаните
Митът за 11 октомври като връх на борбата срещу „българския окупатор“, рухва, ако се надзърне в докладите, речите и писмата на самите ръководите на ЮКП и МКП. В тези документи, противно на пропагандата, картината е съвсем друга. Тях откриваме в томовете на „Извори за ослободителната воjна во Македониjа 1941-1945 г.“, както и в „Зборник докумената и података о народноослободилачком рату jугословенских народа“, издадени съответно в Скопие и Белград. Нека да надзърнем в някои от тях!
В писмо до ЦК на ЮКП, от 9 август 1942 г. ,членът на Покраинския комитет на ЮКП за Македония Мирче Ацев се оплаква, че „… и през 1942 г. македонският народ не е изживял илюзиите за “освобождението“, че още вярва в българската власт…“
Писмо на Покраинския комитет на ЮКП за Македония от 10.Х. 1941 г. препоръчва следните мерки:
“ Денонощно да се разобличават политически великобългарските окупатори и техните слуги от редовете на македонския народ…С денонощна политическа работа да се отделят масите от тези неприятели на нашия народ…Тези маси, които довчера се чувстваха б ъ л г а р о ф и л и…“
В цитираното по-горе писмо до ЦК на ЮКП от 9 август 1942 г. Мирче Ацев продължава: че новото ръководство на Покраинския комитет, начело с Бане Андреев, след арестуването на Лазар Колишевски, върви по пътя на Шаторов с разбирането си, че „ македонският народ още не е изживял илюзиите за освобождение, че още вярва в българските власти…че няма условия за водене на партизанска война – нито обективни, нито субективни, следователно не трябва да създаваме партизански отряди…“
Темпо, в писмо от 28 февруари 1943 г. до ЦК на ЮКП, се оплаква от настроенията в македонските партийните организации: “… Слабост и анархия във всички партийни организации. Това нездраво положение и до днес не е ликвидирано…Партийната организация в Куманово отказа да се свърже с областното ръководство, отказа да изпълни поставените задачи и да определи някаква платформа. В партийната организация в Кавадарци още се чуват гласове, че в Македония няма условия за партизанска борба…“
В доклад от 4 юли 1943 г. до Главния щаб на македонските партизани, Борко Темелковски – Лиляк, член на ЦК на ЮКП, говори за духа на населението в неговата оперативна ,трета зона, обхващаща Тиквешията и Гевгелийско, като подчертава: „Този край е известен със своето българофилско настроение…Макар че всеки може да види грабителската роля на българските окупатори, населението все пак се надява, че ще бъдат изпълнени обещанията…Всичко това влияе на несъзнателните маси и ги прави нерешителни да вземат оръжие и да се борят…Масите схващат борбата отчасти за „излишна“, отчасти за „вредна“. Особено селяните схващат борбата много зле – като вредна…“
Примерите с подобно съдържание са много. Стига да има кой да ги чете и да разсъждава без предразсъдъци и идеологическа обремененост.
Димитър Галев, емпирикът – срещу официализираните лъжи
Резултатите от теренните проучвания в Югоизточна Македония на учителят по история от Струмица Димитър Галев имаха ефект на камък, хвърлен в блатото на официалната митология за Македония. Ръкописът на подготвения, въз основа на тези проучвания, двутомник, озаглавен „Белиот терор во Югоисточна Македониjа – 1910-1941„ е успял да преодолее всички етапи на одобрение и се появява на книжния пазар през 1991 г. В предговора към втората му книга „Тодор Александров – от автономия до самостоятелна държава“, издадена в Скопие през 1995 г. той си спомня: „В 1976 г. започнах да работя по темата: „Условия и обстоятелства за дейността на НОВ ( Народно-ослободителна воjнa ) в Източна Македония“. Трябваше да изясня причините, защо борбата в Източна Македония през 1941-1942 г. закъснява, спрямо борбите в другите предели на Бивша Югославия. Организирах анкета със съвременници на събитията. Противно на очакванията, както бяхме учили в основното и средното училище за НОВ в Югославия и Македония, резултатите, най-меко казано, бяха поразителни. Почти нямаше анкетиран свидетел, който да си позволи да хули възгледите и дейността на Методи Шаторов –Шарло и Бане Андреев за периода 1941-1944 г., а още по-малко тези на Александровата ВМРО между 1906 – 1924 година и след това…“
След тези си изследвания Галев е вече друг човек. Той гледа на историята, събитията и личностите в нея с очите на професионалиста, разровил купища емпиричен материал и открил истината, така грижливо потулвана от народа. И той, отново в предговора към книгата му за Тодор Александров ще напише:“…Преди всичко за значителни събития в историческата наука в Р Македония с неписан декрет беше възприета играта на думи…югославската партийна пирамида след 1947 г. беше успяла да наложи в училищата на Македония учебници по история според сръбското схващане, според което вместо истински македонец е поставен македонецът на Стоян Новакович, обрисуван изключително от антибългарски и анти-ВМРО-вски позиции…
Димитър Галев, с двете си фундаментални книги „Белият терор в Югоизточна Македония – 1910-1941“ и „Тодор Александров от автономия до самостоятелна държава“ се утвърди като историк, който не прави компромис с истината. Без да влиза в спор с идеологемите, налагани от Лазар Колишевски и упорито повтаряни от казионните историци, той се изправи срещу тях и разклати до корен ствола на псевдоисторията. Неговите заслуги тепърва ще се оценяват и ще се превръщат в средство за отрезвяване от опиатите на 70- годишната пропаганда
Прозвището „бугараш“, „бугарофил“ – мярка за неблагонадеждност
В разпадналата се Югославия и особено в Социалистическа република Македония възпитанието, пропагандата, лоялността към режима се основаваха върху два основни стълба – ЛЮБОВ към Тито и Югославия и ОМРАЗА към българите и България. Тези основополагащи постулати на югоидеологията продължават да се радват на обгрижване и благосклонност и днес в Скопие.
Първите, които още през 1945 г. намериха смъртта си заради БЪЛГАРСКОТО си самосъзнание бяха водачите на македонската интелигенция Димитър Гюзелов и братята Йордан и Димитър Чкатрови. Пример на съпротива срещу параноичната омраза, насаждана към България дадоха и тогавашният премиер Методи Андонов –Ченто, министърът на правосъдието – оцелелият в легендарните солунски атентати Павел Шатев и ветеранът Панко Брашнаров. Могат да се изброят още десетки имена на хора, които не се примириха и платиха с живота си, но дадоха пример. По техните стъпки, по своя воля и съвест вървяха по-младите – писателят-сатирик Живко Серафимовски – Аджия, журналистът и поет Панде Ефтимов и много други. Те също бяха „възнаградени“ с години по затворите и лагерите.
Надеждата, че след превръщането на Македония в самостоятелна държава веригите на антибългарския югоманталитет ще отпаднат, се оказа напразна. Отворете който и да е вестник между 1991г. и 2021г. и вие ще попаднете на текстове, които разобличават всеки, дръзнал да погази това мракобесие .Примерите са много.
Разтваряме официоза в. “Нова Македония“ от 8 октомври 1994 г. По повод участието на Александър Лепавцов на евроатлантически форум в София, на който говорил на български език, коментарът на вестника е :
„Притоа, за да не остане неразбран од шареноликиот мегународен собир вероjатно и заради попрецизно формулиранье на сопствените ставови, Лепавцов се повика на своето полиглотство, обракаjки им се на присутните на БУГАРСКИ…“ Иронията е очевидна. И по-нататък: „Ова со БУГАРСКИОТ jазик и не е ништо невообичаено за некогашниот министер за урбанизам…коj како член на македонската експертска влада, токму во Скопиjе и пред новинари на БУГАРСКИ го образложи своето сфаканье за бугарско- македонското урбанистичко зближуване…“
Т.е. да се говори на български в младата република е предателство….
В друг текст на същия вестник с дата 27 октомври 1998 г. четем:
“Во Македония тезата за непостоеньето на македонски jазик повеке години упорно jа пласират поранешни и сегашни истакнати членови или раководители на ВМРО-ДПМНЕ, мегу кои наjглавни се Димитар Димитров, Миле Неделковски, Младен Србиновски Милош Линдро и др. Во таа смисла тие го негираат и го прогласуваат за српски агент македонскиот славен публицист и лингвист…Блаже Конески…“
Спорната личност на Блаже Конески става повод за още един сблъсък. Поводът е издадения през 2000 г. „Македонски исторически речник“. Отговорен редактор на изданието е д-р Стоян Киселиновски от Института за национална история. Той си позволява да ревизира митологията около личността и заслугите на Блаже Конески, което надига вълна от негодувание срещу него. В две статии, поместени в “ Утрински весник“ на 4 и 6 август 2000 г. директорът на Института Новица Вельяновски обвинява Киселиновски че е публикувал статията си за Конески без да се консултира с колегите си. Отговорът на Киселиновски е във в.“Дневник, 26 август 2000 г. В него той подчертава, че вестникарската кампания цели да не се допусне никаква ревизия на македонския език и да се подчини повторно македонската научна мисъл…
Публикация в несъществуващото вече списание „Старт“ от 10 ноември 2000 г. под рубриката „Досие: Врховизмот на ДПМНЕ“ четем следното заглавие – „Льупчо е глава на БУГАРШТИНАТА во Македониjа“
Заглавието трябва да внушава страха, че „бугарштината“ е най-голямата заплаха, опасност за Македония. В текста има изречение, в което на прицел е отново авторитетният професор Димитър Димитров, за когото се твърди: „…тоj jа негира посебността на македонскиот национален идентитет изедначуваjки ги Македонците со БУГАРИ…“
Страхът от „бугарштината, който е почти апокалиптичен, същевременно е и диагноза за тежко заболяване на целия държавен организъм на младата република. А когато на 27 ноември 2000 г . в Скопие беше представено сдружението на граждани „Радко“, всички медии в един глас с истерична ярост заклеймиха проявата, окачествявайки я като брутално нахлуване на „бугарштината“ в Македония…
Дресираността да се хули всеки, който прояви и най-малка симпатия към българите и България не отслабва и до днес. Почти всички вестници начело с „Нова Македония, „Денешен“, „Република“, „Независен“, както и всички телевизии и повечето сайтове са враждебно настроени към всичко българско и към всеки сигнал новина, предложение, идващи от София.
Журналисти като Ефтим Клетников, Дарко Яневски, Ясминка Павловска, Далибор Станкович, Биляна Ванковска не пропускат възможността, чрез жлъчни текстове, да хвърлят по някой и друг камък срещу България.
Но от приведените по-горе примери разбираме, че има и цяла фаланга от талантливи учени и интелектуалци, които не се примиряват, въпреки десетилетния диктат, с изопачаването на истините за корените, самосъзнанието и езика на людете от Повардарието. Засега президентът , премиерът, ръководителите на опозиционните партии, учените от МАНУ, от Държавния университет Св.Св. Кирил и Методий“ и др. се държат сякаш тази конструктивна опозиция не съществува. Броят на опозиционерите ще расте. Все повече самоуважаващи се македонци, ще застават на страната на истината и достойнството – човешко и национално.
Обръщението на няколко граждански сдружения и на една политическа партия от РС Македония до българските официални държавни институции, е качествено нова проява на потомците на онези граждани на младата държава, които след 1944 г. бяха подложени на жестоки страдания, прогонване и геноцид.
Господа Пендаровски, Заев, Мицковски,
Вие не сте представители само на заблудените и привилегировани среди на македонското общество. Вие представлявате и тези, които не са съгласни, че сте извършили всички необходими реформи според европейските критерии.
Вслушате се и в техните гласове. Те ще се множат и усилват.
P.S.
Конвенцията за проследяване и наказване на проводниците на геноцид, приета в ООН на 9 декември 1948 г. се отнася напълни и за РС Македония.
Нейният член 32 гласи:“ В тази конвенция под геноцид се разбират следните действия, извършени с намерение да се унищожи напълно или частично, която и да е национална, етническа, расова или религиозна група:
а/ убийство на членове на такава група;
б/ причиняване на сериозни телесни повреди или умствено разстройване на членове на такава група;
в/ умишлено създаване на условия на живот, които допринасят за напълно или частично физическо унищожаване на такава група…“
Не е ли крайно време в Скопие да отворят архивите на УДБА от 1944-1950 г. за да се разбере ,защо са убити над 20 000 привърженици на ВМРО, с българско самосъзнание, и защо над 120 000 са осъдени на многогодишен затвор и лагери!?…
Нека правозащитните организации в ЕС и по света да проследят какво е отношението към българите в РС Македония от 1944 г. до днес.
Това ще помогне на оздравителните процеси в младата държава…
За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини
