„Срещите“ ми със Симеон Радев са важен епизод от емоционалното и от интелектуалното ми битие. Невероятно много обичах моя дядо – Стоян Стефанов, бивш председател на Касационния съд и после заместник-министър на правосъдието през годините, които родоотстъпниците си позволяват да наричат „фашистки“. Знам, че много пъти по онова време се е срещал с Георги Караславов и съпругата му в дома на сестрата на прабаба ми Евгения Марс, която е бдяла над автора на „Татул“. И Тодор Павлов е посещавал онзи гостоприемен дом. По-нататък ще разберете защо специално подчертавам тези донякъде странни познанства. Имах щастието да живея редом с невероятните си баба и дядо през годините, в които започват да се изграждат характерите. Беше ми много смешно, когато дочух в кухнята майка ми и баба ми да си шепнат, че изгорили в мазето списанията, посветени на Крачун и Малчо, които бяха обявени за вражеска литература. От друг „подслушан“ разговор научих, че дядо ми се поболял, защото спасени на времето от него бивши партизани пристигнали у дома да го убеждават да бъде съдия в така наречения „народен съд“. Лагерите и затворите му се разминали именно заради помощта на червени функционери, които отървали кожата благодарение на неговото застъпничество. Тъй като милият ми дядо, който мечтаеше да стана пианист и ме измъчваше с наемането на някаква смахната учителка по акордеон, обичаше да ме мъкне със себе си по градинки и кафенета на улицата, неведнъж съм присъствал на оживените му разговори с верните му приятели. Сред тях имаше двама, които тогава почти не различавах от останалите, но по-късно осъзнах, че съм бил щастливец като съм „се отъркал“ сред тях. Най-често си правеха срещите в градинката на църквата „Свети Георги“, място, което беше еднакво удобно и за тримата. Единият беше Душечка, сладкодумният и мъдър Константин Константинов, който пишеше знаменитите си спомени „Път през годините“. Доста по-късно научих, че са говорели иносказателно за политика, което тогава е било неразбираемо за пълничкия дребосък, който обаче винаги ги слушаше със зяпнала уста. Тъй като много рано дядо ми Стоян успя да ме научи да чета, съм запомнил и някои от имената на писатели, за които споряха – Вазов, Пелинко, Йовков… Другият знаменит събеседник на дядо ми беше пъргав стареещ финяга с живи очи, който често вмъкваше в дългите си изречения френски изрази. Наричаше се Симеон Радев и години след това научих, че веднъж двамата приятели са кръстосали шпаги за участта на Яворов. Не стана ясно точно кой от тях каква теза е защитавал, затова нямам намерение да си измислям сензации.
Почти бях забравил тия детски впечатления, когато през 1971 г., в последния курс на следването ми в СУ „Св. Климент Охридски“ фигурата на Симеон Радев отново се изпречи на пътя ми. Естествено, не на живо, защото година по-рано той си беше заминал от сивото комисарско управление, но аз се бях запънал да преоткрия забравената, или по-скоро изтрита от болшевиките фигура на д-р Кръстьо Кръстев – създателя на списание „Мисъл“ и съосновател, заедно с идола му Пенчо Славейков, на кръга „Мисъл“. Изпълваше ме с възторг докосването до този пламенен демократ, свръхбуден гражданин и интелектуалец, разобличител на „византийските“ маневри на цар Фердинанд, непоколебим патриот, чиято тайна мисия в навечерието на Първата световна война в Македония (където изобличавал сръбските зверства срещу българското население) и до днес си остава засекретена, както и конспиративните му преговори с руския политик Павел Милюков ( през 1898 г. той е преподавал в Софийския университет ) да не позволят на немските войски гордо да маршируват из българските градове. Амбицията ми да извадя на бял свят истината за критика и радетеля за европейска модерност се сблъска с твърденията на позабравения от мен приятел на дядо Стоян. Младият и наперен европеец, владеещ по съвършенство френски и вещ в още няколко езика, решава да се превърне в неоспорим арбитър на естетическия вкус и публикува през 1907 г. в списание „Художник“ статията „Д-р Кръстев като литературен критик“, която отпечатва и в отделна брошура. Това всъщност е един от първите български бестселъри, разпространява се мълниеносно и причинява жестоки страдания на амбициозния и сигурен в авторитета си Кръстьо Кръстев. Осъзнавах, че макар аргументите на Радев да са доста убедителни, той разчита повече на остроумието си а ла Оскар Уайлд, отколкото на дълбочина на наблюденията. Признавам, направо го намразих този „пуяк“ Симеон Радев.
Веднага след казармата, благодарение на духовния ми баща Тончо Жечев, постъпих на работа в Института за литература при БАН като редактор на списание „Литературна мисъл“. Налагаше се да общувам всяка седмица с главния редактор на списанието – академик Пантелей Зарев. Бях свидетел на усещащото се във въздуха напрежение на литературния историк, който направо беше заложил главата си, предлагайки и осъществявайки преизданието на капиталния труд на Симеон Радев „Строители на съвременна България“. Предговорът му „Историографията на Симеон Радев“ беше опит за уж марксистко обяснение за причините, довели до възкресяването на един от най-опасните духовни вулкани за подлогите на Съветска Русия. От времето на Васил Коларов – между другото, състудент на Симеон Радев от Женева, – който издава доста дебеличка брошура с документи и произнася невероятната си антируска реч „Долу маските!“, прозвучала на 22 юни 1919 г. в кино „Корона“, никой не бе посмявал така гръмовно и категорично подготвено с куп необорими доводи да обоснове разрушителната роля на Империята за младото българско царство. Нещо повече, на фона на безличните и като че ли писани под индиго партизански мемоари и болшевишки трактати, епичният разказ на Симеон Радев за съдбините на България след робството беше повече от откровение. Книгите се предаваха от ръка на ръка, гонеше ги по популярност само „Българският Великден“ на Тончо Жечев, а тази творба се възприемаше и като своеобразно мъдро и дръзко предисловие към „Строителите“.
Настъпиха десетилетия, в които името на Симеон Радев много рядко се споменаваше публично, въпреки трескавото търсене на книгите му из антиквариата. През това време литературоведът Йордан Василев упорито се трудеше, за да осмисли скрития архипелаг от съчинения на великия български историк и есеист, философ и социолог, който до последния си час е продължавал да обогатява родовата памет с нови и нови трудове. Йордан Василев откри, че ние, съвременните български читатели, сме лишени от повече от 30 000 машинописни страници спомени, монографии, студии и писма, които дори и в първите години след политическата промяна оставаха „затворници“ по волята на сина на писателя и дипломата – Траян Радев, който поставяше условия – можем най-сетне да изречем истината! – книгите на баща му да излизат успоредно с неговите собствени. Тъй като през последните години, той беше записвал диктовките на вече преуморения си баща, изглежда си беше позволявал и да го редактира. Все пак Траян Радев направи нещо изключително значимо – през 2009 г. предаде за печат неизвестния до този момент ръкопис на третия том на „Строителите“. Заглавието му е красноречиво: „Руският натиск. Реакцията на Европа. Изходът от кризата“. Малцина успяха тогава да се сдобият с безценното допълнение. Затова изборът на издателство „Лист“ да върне в обществения дебат този безценен мемоарен документ беше достоен за възхищение. Корицата на художничката Милена Вълнарова се забелязваше отдалече. Полиграфическото оформление на елегантния том с твърди корици, побрал почти хиляда „златни“ страници от миналото ни, беше съвършено. Но най-важното е, че периодът от детронирането на княз Батенберг до възшествието на княз Фердиданд вече получи достойния си летописец и всички искрени и преднамерени тълкуватели на историята ни ще трябва да се съобразяват с този текст. Отношенията с Русия са една от основните теми в повествованието. Да видим отсега нататък кой и как ще оправдава Русенския метеж на платените от Империята офицери-предатели и какви аргументи ще се търсят, за да продължат да ни убеждават в благородните намерения на „освободителката“ на братята-славяни?!
След кончината на Траян Радев през юни 2010 г. съкровищницата на неговия баща гостоприемно се разтвори. Имаме ли сетива за значението на седемте тома „Лица и събития от моето време“, издадени от „Захарий Стоянов“, за двата тома на „Македония и българското възраждане“ на същото издателство – неоспоримото доказателство за истината в спора за страдалницата Македония със съседите ни и с европейските бюрократи в Брюксел, „Дипломатическа история на освобождението на България“, „Русия в началото на ХХ век“, „Сюжети и портрети из литературата и изкуството“?…. Йордан Василев успя приживе да види част от тези половин век укривани от очите и от мислите ни богатства, които в една нормална, цивилизована държава трябва да доведат до епохални размествания на пластовете на родовата и на историческата памет, а у нас, уви, бяха съпроводени с гръмовно мълчание.
Хилядите страници, в които личната изповед на Симеон Радев хармонично се свързваше с потайностите от родната история, а и с кардинални мигове от световната участ, в която българският дипломат е вземал активно участие, вече откриваха възможност изследователите да проникнат в почти невероятната одисея на интелектуален гигант, общувал като равен с равни с личности-легенди. С поредицата публикации в сайта „Дебати“, а тя за щастие прерасна във великолепния том, който държите в ръцете си, фондация „Пигмалион“ обаче ни позволи да продължим по-нататък, да преоткрием „интимната територия“ на големия историограф, дипломат, есеист и да свържем битието му с още една легендарна персона, да разкажем любовна история, достойна за свръхсензационна суперпродукция. Тук-там в биографичните разкази за Радев се споменаваше и името на съпругата му, но без да й се отделя дължимото внимание. Благодарение на опитните историци и архивисти, включени в проекта, първооснова за тази книга, ние проникваме в семейната съкровищница на Бистра Винарова и Симеон Радев, както и на опазилия безценните артефакти техен син Траян Радев, за да разкажем по неочаквано изненадващ начин звездни мигове от битието на едно непобиращо се в традиционните нашенски стандарти семейство.
Когато сключва брак с вече известната художничка, Симеон Радев е на 44. Тя е с 11 години по-млада от него. Житейският път на младоженеца е осеян със събития и срещи, които го нареждат сред най-значимите европейски интелектуалци. В зората на новия век той е омагьосан от енигматичната поезия на Стефан Маларме, непонятен тогава дори за европейските творчески среди. Годините, преминали във френския султански лицей „Галатасарай“ в Цариград, а след това в Женевския университет го свързват с нашенски и със световни творци и политици, чиито имена са обвити с легендарни ореоли. Връзките му с анархисти и с македонстващи бунтари го издигат до редактор на революционни вестници, издавани в Париж, както и до най-секретните дела на Върховния македоно-одрински комитет. Радев дръзва да се изправи срещу самозабравилия се диктатор Яне Сандански, а и да превърне острото си перо в оръжие на вестник „Вечерна поща“ и на всекидневника „Воля“, да воюва дръзко срещу русофилските настроения в обществените среди у нас. Нека не забравяме, че геополитическите разкрития на историографа са плод не на цитиране на чужди автори, а на прякото му участие в драматичните политически промени в страната ни и по света. Знаем от мемоарите му за ролята, която е изиграл при подписването на мирния договор в Букурещ, а не е трудно и да си представим обаянието на младия дипломат, който от посолството ни в Румъния е прехвърлен в Берн, откъдето си подава оставката, за да отиде да се бие на фронта. Още през 1911 г. е издал основополагащия си труд „Строителите на съвременна България“, а седем години по-късно представя на блестящ френски език изследването „Македония и Българското възраждане“, което и до днес е ненадминато и като фактологически източник, и като високоидеен труд. Дипломатическата дейност на Радев продължава в Хага – от 1920 до 1921 година, което напълно опровергава зловредните слухове, че се отдал на кариерата под въздействието на съпругата си.
Неведнъж и в огромната си кореспонденция, а и във великолепните си есета Симеон Радев изразява твърдото си убеждение, че биографиите на великите личности не бива да бъдат изкуствено разкрасявани, а още по-малко пък – фалшифицирани, затова и образите на политици, писатели, интелекталци в неговите спомени са толкова живи и достоверни. Разбира се, невероятната му ерудиция, връзките му със силните на деня не само в Европа, а въобще по света, му „печелят“ жестока завист сред немалко от неговите съвременнници. Те дори го „даряват“ с прозвището „Симон Юда“, като се носят слухове, че самият владетел Фердинанд пръв го е нарекъл така. Радев никога не е бил от службогонците, които се кланят пред Величества – доказва го и с изключително реалистичния разказ в мемоарите си. Има свидетелства обаче, че при един разговор между царя и дипломата, проведен на френски, Фердинанд извиква младия престонаследник Борис и му дава за пример съвършеното познание на езика от Радев. Авторът на „Строителите“ всъщност владее осем езика, френският, английският, италианският и руският му са съвършени, а немският, испанският, гръцкият и турският използва също доста умело.
Време е да видим какъв е пътят преди бракосъчетанието на достойната съпруга на Симеон Радев. Йордан Василев ми е разказвал, че тя е била невероятно красива дори на преклонна възраст. С вълнение говореше за характера и за таланта й и дъщерята на големия журналист Данаил Крапчев – Невена Крапчева, която в последните му години е била нещо като секретарка на Симеон Радев, той й е диктувал части от спомените си. Наскоро четох автобиографията на Алма Малер и тъй като вече бях се запознал с повечето от архивните материали, посветени на Бистра Винарова, си помислих, че евентуален филм, разказващ за семейство Винарова и Радев би бил не по-малко интересен и впечатляващ от произведенията, посветени на връзките на съпругата на Малер, известна с любовите си с Оскар Кокошка, с Франц Верфел, с Валтер Гропиус… Дъщерята на фригел-адютанта на княз Александър Батенберг генерал Върбан Винаров, висш кадър в първата българска масонска ложа „Балканска звезда“ , и на Елиза Винарова, щерка на д-р Георги Вълкович, министър на външните работи и дипломатически агент в Цариград, започва да учи живопис при Елисавета Консулова – Вазова, съпруга на най-малкия брат на народния поет – Борис и наречена от професор Константин Гълъбов „майката на цветята“. Когато Бистра е 16-годишна, семейството се премества във Виена, а две години по-късно, през 1908 г., генерал Винаров умира. Девойката заминава за Германия и следва живопис при професор Фердинанд Франц Енгелберт Дорш, който по-късно става ректор на знаменитата Художествена академия в Дрезден. Бистра Винарова, както можем да се убедим и от проникновената монография, посветена на творчеството й от изкуствоведката Пламена Димитрова – Рачева, се изявява като блестяща експресионистка, сприятелява се с големия художник Конрад Феликсмюлер (поддържа кореспонденцията с него до края на живота си) и активно участва в дейността на експресионистите, сред които са Оскар Кокошка, Ани Шрьодер, Роналд Шнайдер и др.. За наше огромно щастие Траян Радев успява да съхрани и да предаде в Държавна агенция „Архиви“ повече от 700 творби на Бистра Винарова, а изложбата „Отвъд портрета“, която Пламена Димитрова – Рачева подготви и откри през ноември 2025 година ни даде възможност да се насладим на 54 създадени от нея портрети, както и на много снимки, които възкресяват творческия й път, интимното й битие и съвместния им, изпълнен с ярки светски и духовни събития живот със Симеон Радев.
Пребиваването на Бистра Винарова в Европа, ярките й художествени умения, красотата и общителността й я свързват с много от онези писатели и художници, които днес възприемаме като митични символи на онази епоха. През 1919 година тя няколко пъти се среща с поета Райнер Мария Рилке, който все още не се е съвзел напълно от буйната си връзка с художника Лу Алберт Ласар, но вече е привлечен от дванайсет години по-младата от него Баладийн Клосовска, майка на скандалния френски романист и есеист Пиер Клосовски. Рилке и Винарова се виждат в картинна галерия, изпитват неочаквана близост и дори подхващат кореспонденция – запазено е едно от писмата на поета. Той й разказва за годините, когато е бил секретар на великия Огюст Роден и за фаталната връзка на скулптора с красавицата Камий Клодел, която през 1913 година е въдворена от брат си Пол Клодел в психиатрично заведение.
Интересни са и отношенията между Бистра и гръцкия поет, романист и драматург Никос Казандзакис, който през август 1922 година посещава единствената й самостоятелна изложба във Виена и след като се запознава с художничката, й изпраща писмо: „Благодаря за дълбокото чувство, с което ме дариха вашите произведения; връщам се от Карл Плац развълнуван от дъното на моето сърце. Тръгвам утре за Берлин и ще бъда щастлив, ако Вие дойдете там за няколко дни, за да стисна българската ръка, която е създала тези чудеса. Благоволете да приемете, госпожице, моето признание и моето възхищение.“
Бистра Винарова не откликва на недвусмислено изпълнената с желание за близост покана. Има друг мъж, който привлича вниманието й с невероятната си ерудиция, а и вълнува чувствата й. По онова време Симеон Радев не само се ползва със славата на знаменит писател, да, именно писател, тъй като съвременниците му възприемат „Строителите на съвременна България“ като мемоарен роман, но и несъмнено е един от най-успешните родни дипломати. Винаги елегантен, изключително остроумен, той с блясък се движи след висшите кръгове на европейските столици. Бистра е била съвсем млада, около осемнайсетгодишна, когато летописецът посещава дома на семейство Винарови, за да разпита генерала и съпругата му за развоя на политическите събития в първите години след Освобождението. Срещал се е с все по-красивата млада дама и в балните салони на двореца. През 1921 година Радев е освободен от длъжността пълномощен министър в Хага и очаква ново назначение. Използва свободното време, за да вдъхне атмосферата на „Виена от вчера“, както я нарича Стефан Цвайг, и да събира в богатите библиотеки материали за третия том на „Строителите“. Сред най-скъпите му приятели е царствената дама Султана Рачо Петрова, която пише в „Моите спомени“:
„Него слушах винаги с особена охота, той говори толкова красиво, както и пише. Именно нему аз дължа и решението си да напиша тези спомени. Силно ме е приканвал и насърчавал той към това… Така насърчена от един от най-добрите ни историци и писатели, аз започнах да работя, разчитайки напълно на снизхождението на моите читатели.“ В писмо от Мюнхен от последните дни на 1922 г. Радев изразява възхитата си от „красивия писателски талант“ на мемоаристката, благодари й за изречените топли слова за него, но и не скрива сериозните си критични бележки за нейните недоброжелателни подхвърляния, посветени на съпруги на дипломати. Султана Рачо Петрова е изключително близка и с майката на Бистра – Елиза Винарова. Когато са във Виена те често наемат ложи в театрите и в Щатсоперата. Една вечер обаче предостъпват билетите си на елегантния Симеон и на все по-красивата Бистра. Първата среща обаче не е особено успешна. Той се надява да я зашемети с остроумието си, а тя се дразни, че й пречи да се наслаждава на представлението.
Тази жена не е коя да е. Тя не само се движи и е признат талант сред най-модерните артистични среди, но дори за обаянието й се разказват легенди. Особено ми допада историята за влюбения в нея професор скулптор Георг Колбе. Той е с две години по-възрастен от Симеон Радев, приятел е на Вагнер, а творбата му „Танцьорката“ от 1912 г. го прави световно известен. Колбе е женен за сестрата на поета – мистик Лудвиг Дерлет, но очарователната Бистра го омагьосва. Носят се разкази, че скулпторът поканил девойката в ателието си, за да й покаже монуменланото изваяние „Адам“. Тя била напълно откровена и посочила недостатък в едната ръка от лакътя надолу. Колбе незабавно грабнал чук и ръката отхвръкнала.
Симеон Радев също е изкушен от шедьоврите на живопистта и на склуптурата. Още от времето на издаването на „Художник“ той се движи като свой в средите на най-големите български творци, близък е с Александър Божинов и с Константин Щъркелов, с Цено Тодоров и с Бенчо Обрешков, както и с големия изкуствовед Андрей Протич, вещ ценител на женската хубост, който ще нарече Бистра Винарова „апостолка на новия стил в България“ в монографията си „Новото българско изкуство“ от 1935 година.
Симеон Радев не се отказва след първия неуспех да очарова дамата на сърцето си, той отново и отново я кани на театър и на опера, уж „случайно“ я засича в артистичните салони, докато искрата на взаимното привличане пламва. Годежът е сключен във Виена, а сватбената церемония ще се състои на 3 март 1924 година в параклиса на Българската екзархия в Цариград. Обредът се извършва от самия Велешки митрополит Мелетий, който умира пет месеца по-късно. Причината за мястото на бракосъчетанието е, че Радев по това време вече е пълномощен министър в Анкара. Първите години съвместен живот са най-трудни за двамата, защото поради крехкото си здраве Бистра прекарва дните си предимно в Цариград и в София, а младоженецът е непрекъснато на път. От една страна дипломатическите му задължения го принуждават да пътува ту до нашата, ту до турската столица, а от друга – това са много активни времена за масонската му дейност – все още има много неизвестни около ролята на масоните и специално на Радев в Деветоюнския преврат.
През 1925 година започват осемте най-звездни години в дипломатическата кариера на Симеон Радев. Мисията му във Вашингтон несъмнено е от особено значение за българската външна политика. Посланикът наема вила на Атлантическото крайбрежие и посреща там цвета на политическата и на художествената интелигенция. Поддържа постоянни контакти с президентите Хърбърт Хувър и Франклин Делано Рузвелт, с основателя на америкаската славистика професор Арчибалд Кулидж, с влиятелния финансист Едуин Уолтър Кемерер, с ръководни дейци в престижната фондация Карнеги, организира ползотворно посещение на княз Кирил през пролетта на 1929 година. Приносът на Симеон Радев за насоките във външната политика на България по време на престоя му в САЩ, а след това в Лондон, Хага и Брюксел все още очаква сериозни изследователи, тъй като и като дипломат, и като висш масон българският представител печели за страната ни съюзници както на политическия, така и на икономическия, та и на културния фронт. От голямо значение за успехите му е и жената до него. Бистра Винарова почти е сложила кръст на творческото си развитие, за да превърне територията на българското посолство в желано местопребиваване за американския и за европейския дипломатически и артистичен елит. Голямата американска художничка и писателка от полски произход Тереза Бърнстейн, която почина на 102 години през февруари 2002 година, , рисува българската си приятелка. Сред събеседниците на семейството са поетът Езра Паунд, драматургът Юджин О` Нийл, а особено държат те на близостта със семейството на френския посланик Пол Клодел. Бистра Винарова отлично познава стиховете и драматургията на страстния католик, но най-вече ги свързват разговорите за трагичната съдба на сестрата на писателя – Камий. Дора е посветена в тайните на нейната гибелна любов към Огюст Роден и намира най-точните думи, за да лекува мъката на скръбния брат.
Знаменитият писател на шега нарича Бистра „голямата красавица от малката страна“, перефразирайки прочутия роман на Джек Лондон „Малката стопанка на голямата къща“, издаден през 1915 г., десетина месеца преди смъртта на автора. През време на американската мисия на семейство Радеви съпругата пътува с благословията на мъжа си и прекарва незабравими месеци в Париж, където общува с Жорж Папазов, чиято изложба открива самият Симеон Радев, с Арагон, Елюар, дори с Пабло Пикасо.
През 1940 година, в навечерието на влизането на страната ни в Тристранния пакт, Симеон Радев е отзован от Брюксел, явно могъщите му познанства в демократичния свят вече са пречка за новите перспективи пред нашата държава. Безсребърникът Радев дори не е осигурил апартамент за семейството си, та затова на първо време се нанасят в хотел „България“, а Бистра Винарова преоткрива художничката в себе си. Времето до болшевишкия преврат е едно от най-интензивните в нейното творчество. Тя ни завещава галерия от блестящи портрети на интелекуалци, сред които се откроява един от емблематичните образи на самия Симеон Радев – с книга в ръка. През следващите години съпругата ще продължи да пресъздава различни състояния на най-скъпия си човек, като неизменно книгата ще бъде част от изображението.
През всичките години на дипломатически митарства семейство Радеви нито за миг не са прекъсвали връзките си с художествените събития в родината. Обширна е кореспонденцията между тях и Александър Балабанов, Кирил Христов, когото Радев цени дори повече от Яворов, Данаил Крапчев и др. Македонецът по кръв Симеон Радев е човек със сложен характер. Той до края на живота си няма да се освободи от неприязанта, която изпитва към кръга „Мисъл“, ще се възхищава от писателя Елин Пелин, но няма да спестява и приспособленчеството на човека, ще таи омраза към литературния историк и критик Боян Пенев, който, според него, е повел по грешни пътища значими български творци, дори предчувстващ края си, ще предупреди професор Балабанов, че не иска Михаил Арнаудов да присъства на погребението му…
Трудни са за семейство Радеви годините на Втората световна война, но между тях, както свидетелстват най-близките им люде, съществува не само съпружеска обич, но и силна телепатична връзка. Още през кървавата 1925 година, през зловещия април, той сякаш дочува повелята й да не отива на погребението на генерал Константин Георгиев в храма „Света Неделя“ – и остава жив. По време на бомбандировките семейството е евакуирано в Бояна, а се наложило той да слезе в столицата и началото на небесният ужас го заварило на площад „Славейков“. Под тътена на бомбите, Бистра прошепнала на сина си Траян: „Жив е. Усещам, че е жив!“
В началото на това есе споменах близостта на комунистическия идеолог Тодор Павлов със семейството на Евгения Марс. Благодарение на активните действия в негова защита на писателката и на авторитета на Симеон Радев през 1943 година Павлов е освободен от концлагера в манастира „Свети Кирик“ край Асеновград. А романът на Георги Караславов „Снаха“ се появява през 1942 година и не без съдействието на Радев получава от цар Борис III „Лаврова клонка“ за културно събитие.
Тези нормални човешки реакции на големия творец спасяват живота му, когато болшевишките спецкоманди се захващат да унищожават „буржоазната“, и както те дори презрително я наричат „фашистка“ интелигенция. В първите месеци и години, освободеният от дипломатическа дейност и пенсиониран ерудит се опитва да помага на новата власт в търсенето на най-добри условия за разполагането на България в променящата се Европа, но бързо осъзнава, че не е необходим на ръководените от Москва национални предатели. Тогава се отдава напълно на кармичната си връзка с литературата и с изкуствата. Тодор Павлов, който през 1947 година, става председател на Българската академия на науките, му възлага срещу символични хонорари да подготви спомени за събитията, в които е взел активно участие, както и за дипломатическата си дейност. В началото на 50-те години на 20-и век Радев вече има сериозни проблеми със зрението, отслабват и физическите му сили, но той притежава желязна дисциплина за работа. Освен това, нито за миг не прекъсва контактите си с писателите, с художниците, с актьорите. Николай Дончев, блестящ франкофон и есеист, ми е разказвал за безкрайните си разговори с твореца – двамата намират общ език, защото познават лично някои от най-значимите интелектуалци на епохата. Особено щастлив е Симеон Радев, когато намира достойни събеседници и последователи и сред младите литератори. Тончо Жечев си спомняше с преклонение как е срещал “старомодно облечения господин“ и беше категоричен: „С годините той придобива и съм уверен, че все повече ще придобива в съзнанието ни исполински духовни черти“. Думите му бяха пророчески: „Колкото повече го изучаваме и опознаваме, колкото повече забравени и непубликувани негови работи ще излязат на бял свят, толкова повече ще се убеждаваме, че имаме работа с един политически писател и мислител, в онзи смисъл, който французите влагат в тези понятия.“
Събитие в културния ни живот беше появата през 1965 год. на скромното томче „Погледи върху литературата и изкуството и лични спомени“ – бил съм в последните класове на гимназията, но пазя като очите си онова издание, което учителят ни по литература Тодор Тодоров ни четеше вдъхновено, вместо да следва налаганата от властите „идейно правилна“ програма.
Бистра Винарова не притежава необходимото пространство за ателие, семейството се издържа от жалката пенсия на Радев и от почти символичните му хонорари. Принудени са през 1959 година да продадат на Националната художествена галерия рисувания от Станислав Доспевски портрет на бабата на художничката – Елисавета Чалъкова. Заминават за изхранване на съпруга и на сина и бижутата на изисканата дама, както и нейни скъпи, наследствени вещи. Но тя не се оплаква. Със сина си Траян се включват в подготовката на мемоарите на Симеон Радев, безкористно ги подпомага и дъщерята на Данаил Крапчев – Невена. Кореспонденцията на Бистра Винарова е свидетелство, че тя продължава да поддържа връзките със старите си приятели – творци от Европа, с художниците Васка Емануилова и Бончо Обрешков, с писателката Фани Попова – Мутафова…
Симеон Радев издъхва на 15 февруари 1967 година, няколко дни след като книгата му „Ранни спомени“ е подписана за печат. Бистра Винарова го надживява с десет лета, по случай седемдесет и пет годишнината си получава приветствия от председателя на СБХ професор Дечко Узунов. С огромно уважение се отнася към нея и Светлин Русев.
Непосредствено след Възкресение Христово през 1977 г. Бистра Винарова се преселва при скъпия си съпруг. През времето, докато той я е чакал във Висините, всяка вечер тя е сядала до портрета му и е разговаряла мислено с него.
Специалистите от Централния държавен архив твърдят, че издадените безценни томове от последните трийсет години са около половината от ръкописите, писмата, документите, които се съхраняват при тях. Делото на съпрузите Бистра и Симеон Радеви е величествено – да, думата величествено в никакъв случай не е преувеличение. Хиляди страници свидетелства на един от най-строгите съдници на епохата на строителството на свободна България, стотици артефакти, достойни за възхищение за която и да било световна култура, най-сетне – примерът за гражданско, човешко и творческо достойнство на едно необикновено семейство, това е надвременното значение на преоткриването на личностите, които с неръкотворната си светлина могат да ни помогнат в търсенето на източници на градивна енергия за бъдещето на толкова изстрадалата ни нация. Скромен принос към обогатяването на родовата памет е и това подготвено с огромна обич и всеотдайност издание на фондация „Пигмалион“.
Автор: Георги Цанков
