Барух Спиноза, чиято биография е образец не само за научна добросъвестност, а и за неподкупен граждански морал, съветва: „Ако искаш бъдещето да е различно от миналото, не забравяй миналото“.
Струва ми се, че тази максима е в една или друга степен съотносима към всяка епоха и към всяка нация, за нашето време и за нашата страна обаче тя има особена, съдбовна значимост.
Ние, българите, сме днес раздвоени – хем искаме да се наслаждаваме на новопридобитите си чрез демокрацията права и свободи, както и на изобилието от стоки и салтанати, хем копнеем по измамните блаженства на комунистическото мракобесие.
В обречените ни опити да съчетаем ведно тези принципно несъчетаеми фактори ние ден след ден пилеем и пропиляваме безценна обществена енергия. Искаме, с други думи, неосъществимото, искаме нещата така да се променят, че да си остават едни и същи.
За мен тази пламнала по най-суровия и зъл период в цялото ни национално минало народна и общонародна жал е патологична и мазохистична, но подобни фокуси, белязани от дружелюбното съжителство на минало и настояще, битието, слава Богу, не допуска – колкото и непредсказуем, колкото и непоследователен и противоречив да е историческият процес, той си има своя желязна логика и свои хегелиански закономерности.
Всичко това обаче ни най-малко не засенчва носталгията на носталгиците. Те леят горещи сълзи (искрени или крокодилски) по социалната хигиена, по обществения ред и обществената дисциплина на реалния социализъм, те превъзнасят Тодор Живков, наричайки го свойски Тато, като мъдър и далновиден държавник, като пламенен патриот, за когото народното добруване е върховна грижа и който с матросовска самоотверженост е пожертвал личното си щастие за националното благо.
Казвал съм го и друг път, но за съжаление, сбърканото ни съвремие ме подканя да го припомня: Нашего брата страда хронически от недостиг на съзнание за историчност, на родна земя днешният ден е не, както би трябвало да бъде, ученик на вчерашния, а негов палач.
Светът е така устроен, че когато ние, съвременниците, сме честни към миналото, и то ще е честно с нас. Когато обаче сме нечестни, когато тръгнем по нечисти, по користни конюнктурни съображения да гримираме, да фалшифицираме миналото, то си отмъщава, превръщайки се от наш учител в наш лъжеучител.
Тогава неговите уроци стават не просто безполезни – те стават и контрапродуктивни, и зловредни, и опасни дори. Всичко е значи в нашите собствени ръце, наш собствен избор е всичко – ние можем да осъзнаем и преосъзнаем миналото си и така да го оползотворим, да го превърнем от унаследено бреме в ресурс и за настоящето, и за бъдещото.
Можем обаче и да се вкопчим в това свирепо минало като слепец в тояга, можем да го изопачим и така, изопачено, извратено, разкрасено и злотворно, да го завещаем на поколенията. Опасявам се, че ние, българите, предпочитаме второто.
Докато умните народи се учат от грешките и злополуките и на други народи, цивилизации и общности, ние и от собствения си исторически опит отказваме да се поучим.
А тази ни потомствена неученолюбивост е бомба със закъснител – рано или късно тя си отмъщава. И колкото по-късно настъпи това неминуемо възмездие, толкова по-разрушително по своите последици ще бъде то.
Колкото и еднотипни, колкото и унифицирани и схематизирани да бяха източноевропейските държави от бившата Съветска империя, нюанси между тях все пак имаше. Макар че десетилетия наред всички източноевропейци бяхме стегнати в стройните редици на Варшавския пакт, наричан от кумова срама с лицеприятното договор, и в икономическото менгеме на СИВ, не всички живеехме еднакъв живот.
Колкото и сурови и зли да бяха годините и десетилетията комунистически тоталитаризъм за всички ни, страни като Унгария и Чехословакия, да речем, бяха по-разкрепостени и по-светски, по-малко съветизирани и по-европеизирани, отколкото НР България.
Благодарение на лакейската ни политика към Москва, неслучайно ние, българите, си спечелихме името на най-предан сателит на СССР – далеч по-сервилни към Кремъл дори от една Румъния или една Албания например. Този ни незавиден имидж бе вездесъщ, еднакво популярен както в Съветската империя, така и в Свободния свят.
Днес пък, независимо от членството си в НАТО и в Европейския съюз, ние си изградихме репутацията на най-неблагонадеждния, на най-русофицирания евроатлантически съюзник. Причините за това едва ли са само геополитически – те са, както се опитах да обясня, по-скоро причини манталитетни, подхранвани от балканската ни самоизолираност, от душевността ни на хора, потомствено враждебни към интернационалния, към многонационалния, към космополитния дух на епохата.
Господстващият на родна земя дух е друг – дух на доброволно възраждане на най-ретроградните, на най-деструктивните, на най-мракобесническите времена в цялата ни хилядолетна история.
Ритуално горените и тъпкани по левичарските ни сборища европейски и американски знамена го демонстрират красноречиво – красноречиво го демонстрират и ритуално развяваните руски национални флагове.
Да проклинаш водещите световни демокрации и да възхваляваш кремълското имперско мракобесие, значи да разчистваш пътя на това мракобесие на родна земя. За да се всели в страната ни обаче, мракобесието преди това е пуснало корен дълбоко в душите на милиони наши сънародници. Боя се, че срещу тази масова психоза и най-съвършената демокрация е безпомощна…
Коментарът е публикуван в Портал „Култура“. Заглавието е на редакцията на ДЕБАТИ.БГ.
