Свикнахме да живеем онлайн, усетихме полъха на нова Студена война, не се разбрахме със Скопие, но пък научихме, че кризите са свързани: например пандемията и цените на енергията. Ивайло Дичев с обзор на 2021 година:
Видимите кризи на 2021: Ковид и цените на енергията. Разбрахме, че тези беди ще ни спохождат на вълни отново и отново. Още девет букви остават в гръцката азбука за варианти на вируса, после ще почнем латиницата. За цените на горивото пък можем да си спомним 1970-те години, когато арабите спряха кранчето на петрола. Разбрахме и че тези кризи са свързани – в момента, в който се успокои пандемията, скача консумацията на енергия и обратно. И че майсторството в управлението е в удържането на едни все по-трудни баланси.
България: нещо в системата не работи
Стана ясно, че политическата ни класа не разбира смисъла на демокрацията. На два пъти не ѝ се харесаха резултатите и ни пратиха отново на избори. Нещо повече, голяма част от анализаторите ни убеждаваха, че няма нищо страшно в това футболният мач да се преиграе, ако един от отборите не е доволен от резултата.
Уникално българската политическата криза показва, че нещо в системата не работи: или трябва да се научим на това да преглъщаме „неестествени“ коалиции, или да мислим за някакви други варианти – мажоритарна система, която ще убие малките партии, усилване на президентските правомощия или, както ми се струва най-безболезнено – временно даване на бонус от 30-40 допълнителни депутати за първата партия, както години наред беше в Гърция.
Новите лидери вдъхват надежда не само с прагматизма и компетентността си, но и с европейския си вид. Обаче! ИТН не показват, че са разбрали защо са се провалили – обвиняват другите, с които ще трябва да управляват. В БСП тече братоубийствена война. В ДБ едно хумористично селфи предизвиква оставки. Първите назначения в комисиите и министерствата будят недоумение. Янев изказва лични мнения по кризата в Украйна…
Катастрофален доклад на ООН през август показа, че климатичната криза се задълбочава. 2021 видя рекордни суши в САЩ, наводнения в Белгия и Германия, пожари в Гърция. Още по тревожна е егоистичната реакция на новото дясно: ние пък няма да правим нищо. Няма да се ваксинираме. Няма да приемаме бежанци. Пътници без билет в глобалния свят.
Усетихме полъха на нова Студена война
В международен план кризите са не по-малко тревожни. Предаването на властта в САЩ започна с щурм на Капитолия. Магията на безумеца Тръмп не изчезва – Републиканската партия той зарази с ксенофобия, протекционизъм, алтернативни факти.
Байдън почна да разочарова. Социалният му пакет пропадна заради минималното мнозинство в Конгреса, а промяната в отношението към партньорите се оказа повече риторика (пример: несъгласуваното партньорство с Обединеното кралство и Австралия, насочено срещу Китай, което ядоса французите). Големият удар срещу престижа на Америка обаче дойде заради необмислено бързото изтегляне от Афганистан, което извика спомени от поражението във Виетнам. Лошото е, че отстъплението пред талибаните обезкуражи съюзниците на Америка по света, онези, които разчитат на подкрепа от крепителя на световния ред.
Защото през 2021 усетихме полъха на нова Студена война, този път на два фронта – с военната свръхсила Русия и с икономическата Китай. Дали Украйна или Тайван могат да разчитат на американска подкрепа става все по-несигурно. А за тоталитарния завой на двата антизападни гиганта ще припомня само два детайла.
През декември Върховният съд на Русия забрани центъра „Мемориал“, който пази паметта за съветските репресии. Оправданието – не се били обявили за „чуждестранни агенти“, т.е. получават дарения от чужбина. В обвинението на прокурора се каза, че групата „изкривява паметта за Съветския съюз, защото някой отвън плаща за това“. В това време университетите на Хонконг под натиск събаряха една по една статуите на свободата – реплики на онази, която китайските студенти издигнаха на Тянанмън през 1989. Китайското правителство не иска да се помни клането, което последва тогава.
Да си признаем кривиците и да вървим напред
Ще кажете – тъкмо обратното е в отношенията ни със Северна Македония: ние настояваме да се помнят някакви неща, те отказват. Хубаво, но има малка разлика. В демократичния свят народите се чувстват длъжни да помнят своите престъпления, не само да сочат чуждите. Ако у нас осъзнаем и осъдим избиването на 12 хиляди евреи в окупираните територии, а комшиите – терора на хората с българско самосъзнание след 1948-а, пътят за сближаване ще е отворен. Защото, ако е за памет, то и Путин, и Си охотно ще ви говорят за престъплението на нацизма и японския милитаризъм. Ама като стане дума за зулумите на своите, пращат полицията.
Нова надпревара в Космоса
Странно, но факт: успоредно със Студената война се завърна и космосът, който тогава беше важен елемент от идеологическото съревнование. Не само изпратиха марсоходи и удивителен мега-телескоп, който да разгадава тайната на Началото. Полетяха рекорден брой звездни туристи, включително руска актриса, която ще снима в космическата станция – дисциплина, по която руснаците отново изпревариха американците (нали те сами се канеха да пращат горе Том Круз). Ако перифразираме Маркс, космическата надпревара се случва два пъти – веднъж като трагедия, веднъж като фарс.
Живот онлайн
През годината започнахме да свикваме да живеем онлайн – да работим, да преподаваме, да пазаруваме. Едно меме обяви, че Софийска община се кани вече да почиства снега онлайн, добре че се разтопи сам без бой. Хората масово отказват да бъдат върнати в офисите; например в САЩ една трета предпочитат да работят от къщи, друга трета би искала да ходи присъствено на работа 2-3 дни в седмицата. Какви последици за обществото ще има това, тепърва ще разберем. Разкъсват се човешки връзки, връщаме се към предмодерната епоха, когато селянинът не е имал друг „офис“ освен колибата си. Индивидът ще бъде заменен от семейството, което ще помага на работещия, на ученика, на пазаруващия, а скоро – на гласуващия.
Обсъждахме новата визия на Зукърбърг за мета-света. Ние вече живеем дистанционно, но технологията обещава да доведе нещата много по-далеч. Появявам се на другия край на света, седя до вас в хола, пием виртуално кафе. Но както се появявам, така лесно мога да изчезна, ако ми досадите. Може би присъствам на още седем места? Може би моделирам вида си, поведението си? Технологията на дийп фейк ще ми позволи да държа реч на виртуален митинг в кожата, примерно, на Кирил Петков, да кажа неща, които ще го компрометират.
Принципно не говорим за изкуство
Културата на годината ще запомня с опаковането на Триумфалната арка в памет на Кристо и Жан Клод. Могъщата метафора, която тези артисти създадоха, ги надживя. Опаковката е същност на капитализма, тя едновременно скрива и разкрива – и при забележителностите, които ремонтират, и при подаръците, които нетърпеливо чакаме да разопаковаме, и при политиците, в чийто личен живот очакваме да проникнем.
Много ме впечатли фотографската изложба на Тома Жорион „Следи от империи“, естетизираща руините на няколко вида модерност – колониална, индустриална и комунистическа. Мазилките падат, покривите поддават, природата прониква във величествените постройки, удавя неумолимо човешката суета. Sic transit gloria mundi.
Пропуснахме да поговорим за филма „Жените наистина плачат“ – една от малкото смели български версии на глобалното движение #MeToo, поставяща въпроса какво е да си жена в България днес. Ама ние и по принцип не говорим за изкуство – няма къде, няма с кого. Единственото, което ни вълнува, е дали някой ще бъде номиниран за Оскар.
„Мисия Туран“ на Алек Попов и „Мама за вечеря“ на Шалом Аусландер ще ви се сторят съвсем различни, но и двете книги са сатири на идентичностните политики, побъркали и нас, и американците. Героите на Попов търсят прабългарските ни родственици в измисления Туран, за да решат демографската криза, откъдето следват невероятно смешни перипетии. Аусландер пък ни разказва за малцинство от канибали в Ню Йорк, които се борят да запазят своята идентичност и да бъдат признавани. Звучи абсурдно, но дали е толкова далеч от действителността?
Общуваме отново на живо?
Накрая – може да ви се стори глупаво – върна се модата на настолните игри. Всевъзможни сюжети измислят; любимата ми е тази с панелния блок, дето трябва да изнервиш съседа и да го накараш да пие хапчета. Защо да е важно ли? Не, тук няма дълбоки послания. Настолната игра просто накара хората отново да седят около масата, да общуват лице в лице, не през екраните. Ще ми се да виждам в това знак, че почваме да преодоляваме разпада и се захващаме отново да правим общество.
Текстът е публикуван в „Дойче Веле“, заглавието е на редакцията.
За още новини последвайте канала на Дебати в Google Новини
