„Ако се мислите за гражданин на света, не сте гражданин на нито една държава и очевидно не разбирате какво означава да сте гражданин.“ Думите са на британския премиер Тереза Мей, след като встъпи в длъжност. Темата беше продължена от другата страна на океана от американския президент Доналд Тръмп, който през ноември 2016, малко преди да положи клетва, заяви: „Няма световен химн. Нито световна валута. Или начин да удостоверите, че сте гражданин на света. Кълнем се във вярност пред националния си флаг.“ В Унгария министър-председателят Виктор Орбан, излъчен от националконсервативната партия, събра симпатиите на избирателите с изказването си: „всички терористи на практика са мигранти“ и „най-добрият мигрант е този, който не е дошъл“.
Така 2016 и 2017 поставиха още веднъж един от горещите въпроси на XXI век – какво е гражданството според различните му правни дефиниции. Темата изплува в резултат на опитите на отделните държави да закрепят влиянието си в един глобализиран свят, в който правителствата губят реалната власт, а все по-голямо значение придобиват международната безмитна търговия и ликвидният виртуален капитал.
Според определението на Wikipedia гражданството е „правото да имаш права“. И като всяко други право то може да се дава и отнема от властимащите. Но според по-новите трактовки, гражданство се купува, придобива или се получава чрез натурализация (най-често след брак).
Виртуалното гражданство обаче е вид стока, която може да бъде закупена срещу инвестиция в имот или в друг инструмент (облигации, дялове от дружества и т.н.). От всички изброени средства имотът изглежда най-реален и физически съществуваш. Сделката с недвижима собственост обаче може да се окаже виртуална, а парите – да се съберат чрез peer-to-peer платформи. Подобни опции се предлагат от много консултантски компании и също както други технологии се използват и за да бъдат „отрязани“ тези, които не отговарят на изискванията.
Макар част от живота ни да е онлайн, географското местоположение и физическата инфраструктура все още имат основно значение за контрола върху икономическата ни активност и живота ни. Оптичните кабели, които осъществяват световната интернет свързаност, следват основните търговски пътища от XVIII век. Google и Facebook разполагат офисите си на Скандинавския полуостров и по Тихоокеанското крайбрежие, в близост до евтините водноелектрически централи и естественото охлаждане.
България продава евтино гражданството на ЕС
Търговията с гражданство често има физически измерения – луксозен апартамент на Карибите, в Кипър или по нашето Черноморие, център за данни в друга държава, бежански лагер в Близкия изток. Разпръснатото географско положение на сградите поставя фокус върху друга реалност, в която политическите решения и националното законодателство превръщат физическото пространство във виртуална територия.
Южното ни Черноморие привлича много руски инвеститори в български имоти. Основната причина за това са така желаните от тях визи за ЕС. За да получат право за продължителен престой в България, достатъчно е чужденците да купят имот за 100 хил. лв. (около 50 хил. евро), а при вложен 1 млн. лв. (около 500 хил. евро) под формата на закупени облигации или дялове от българско дружество, или банков депозит се получава постоянно гражданство. (Схемата пари срещу паспорт е измислена на Карибите, прилага се във Кипър, Великобритания и много други места по света, само че мизата там е доста по-солена.)
За получаване на право за продължително пребиваване или български паспорт не се изисква чужденците да живеят в България, но трябва да я посетят поне веднъж, за да им бъдат издадени личните документи. Все пак неудобството се компенсира от цената, защото това е най-евтиното гражданство на ЕС, само срещу половин милион евро. В Кипър тази услуга е доста по-скъпа. Тамошните сайтове за имоти усилено я предлагат на китайците и руснаците, но гражданството струва 2 млн. евро. В замяна на това цялата процедура може да стане електронно. Съседна Гърция също продава „право за пребиваване“ в ЕС, което е на стойност 250 хил. евро, но за разлика от България и Кипър гръцкото гражданство не се продава, а се придобива, когато има основания за това – произход или брак, но процедурата е много затруднена.
Преди България Португалия беше обявила „златна виза“ срещу 500 хил. евро. Според информацията в печата по програмата са кандидатствали около 400 хил. чужденци, предимно китайци. Поради големия брой заявления системата зациклила – чиновниците не могли да обработят документите. Китайските собственици на жилища трябвало да идват през няколко месеца в Португалия, за да поддържат краткосрочни визи, и към момента не е ясно дали заявителите са получили личните си документи.
Навлизаме в нова ера на виртуалното гражданство. В нея личните документи и правата, които те дават, струват много повече от инвестицията в движими и недвижими имоти, в които човек реално може да живее. В този смисъл – Кипър и България продават локацията си в международното наддаване, което е и една от причините да гледаме Шенген през крив макарон.
Как бедуините станаха граждани на Коморските острови
Най-голямата афера с виртуално гражданство обаче датира отпреди 10 години и се разиграва на Коморските острови в Индийския океан. Островната държава се оказа заплетена в политическа схема, дело на Кувейт. Компания от петролното емирство започва строителството на грандиозен ваканционен комплекс. Апартаментите струват луди пари и се продават като топъл хляб. А на богатите собственици, налели крупни инвестиции на острова, правителството обещава местни паспорти. Но комплексът остава само като проект, парите така и не пристигат. Така Коморските острови се оказват забъркани в неприятен скандал, изплетен от страните от Персийския залив. В крайна сметка островното правителство се съгласява да издаде 100 хил. паспорта, срещу което получават известна сума петродолари.
Паспортите обаче се оказват предназначени за бедуините, номадски племена в Персийския залив, които, макар че живеят в региона от векове, никога не са били вписвани като граждани на някоя от страните и на практика са без държава. От време на време тези лични документи излизат на черния пазар. В продължение на много години международната общност е упражнявала натиск върху страните от залива да решат въпроса с паспортите на своите граждани, като според документи на ООН липсата на гражданство трябва да се премахне до 2024. Бедуините били подлъгани от властите да вземат паспортите от Коморските острови. Било им разрешено да останат в своята страна, но всеки от тях, който имал претенции за по-добри условия на живот, бил ясно предупреден, че трябва да се върне на Коморските острови, независимо че повечето от тях преди това да не са били чували за това място.
Виртуалното гражданство обезсмисля офшорните зони
Правните рамки на виртуалното гражданство преобръщат и глобализират логиката на специалната икономическа зона – географско пространство на изключенията, където не се прилагат обичайните държавни и финансови правила. Специалните икономически зони са едно от основните нововъведения на глобалния капитализъм, простиращи се към пристанищата на британската империя в Китай и Япония през XIX век, и подкрепяйки хиперускорения растеж на Шънджън (град в Южен Китай, технологичен център на страната) и Дубай през XXI век. Исторически те са били използвани за защита на търговските интереси и дават възможност за диви експерименти в индустрията и недвижимите имоти, но и все по-често се разглеждат като решение на проблемите на миграцията и гражданството.
И ако свободните икономически зони дават повече възможности за гражданите си, бежанските лагери вследствие на войната в Близкия изток са точно обратното. Те са буферът, който държи близко до родните им места бягащите от войната хора и предпазва Стария континент от бежанци, но не дава права на живеещите там. Красноречив пример е бежанският лагер в Заатари на територията на Йордания, където са настанени около 650 000 сирийски бежанци. Зоната е резултат от споразумение между Хашемидското кралство и ЕС, което предвижда на бежанците да бъде осигурена работа срещу по-добри условия за търговия и достъп на европейски компании. Сред партньорите на програмата са хипермаркетът за обзавеждане Ikea и веригата супермаркети Asda, които имат достъп до евтината работна ръка, а произведената продукция се изнася безмитно в ЕС. От друга страна, бежанците не могат да напускат кампуса. Тази ситуация много напомня бедуините в Залива – те са жертва на глобализираната икономика, а не граждани на определена страна със стандартни права.
Други държави изследват начините, по които могат да адаптират нормативната си рамка за придобиване на гражданство, за да се възползват от движението на населението. Естония се гордее, че е една от страните с най-добро развитие на електронни услуги и иновации в стил „Силиконовата долина“ и в тази връзка привлича много ИТ специалисти от Азия.
В момента светът преживява най-голямата миграция на население след Втората световна война, която най-вероятно няма да отслабне до 2050 поради нарастващото неравенство и промените в климата. Гражданството, единственият инструмент за гарантиране на права и отговорности в един свят, разделен на национални държави, е подложено на натиск да се промени. Днешното виртуално гражданство е насочено към много богатите или бедните, но по различен начин. Може ли то в някой бъдещ момент да даде нови възможности за всички? И ако е да, какъв ще е резултатът – като този при световния елит, или като този при най-онеправданите?
На този етап виртуалното гражданство в целия свят подлежи на облагородяване. То дава възможност на богатите или на защитените от международното законодателство да променят демографията и социалната среда в дадено населено място, без жителите на града да могат да влияят на ситуацията и без да получат някакви облаги срещу това. Виртуалното гражданство работи в полза на хората, чийто индивидуален статут не съответства на богатството им. Но същите механизми, които позволяват на китайците да правят бизнес в Естония, а на богатите руснаци – в Лондон, обезличават и маргинализират бедуините и сирийските бежанци.
Тук технологиите могат да помогнат, ако се приложат в полза на хората. Например, здравният регистър на Естония се управлява чрез блокчейн – споделена, децентрализирана база данни, която може да се променя, само със съгласието на всички участници. Тя може да послужи и за управление на виртуалното гражданство, както и на други общности, различни от националните. Нищо не пречи естонският модел да се въведе и в други обществено значими сфери като правораздаването и образованието.
