По време на дебата за това дали на президента на САЩ Доналд Тръмп му е необходимо разрешение от Конгреса, за да бомбардира Сирия след като миналата седмица в страната бе извършена химическа атака, остава неясен един важен въпрос: защо разширяването на правомощията на президента бе прието безпристрасно? Минималистичната обосновка на Тръмп относно изстрелването на ракетите бележи завземането на изпълнителната власт с такава мощ, каквато нито един друг президент не си е позволявал. Но тази сила е изграждана постепенно и неедностранно. Например от Бил Клинтън при бомбардирането на Косово и Барак Обама при бомбардирането на Либия.
Независимо дали ни харесва или не, всеки президент в модерната епоха е добавил към президентската си власт нещо от своите предшественици. Нека започна с правната рамка – вътрешната, конституционната и международната, които работят паралелно.
Както моят колега по право в Харвард Джак Голдсмит посочва в свой анализ, че конституционността на едностранното използване на сила е затънало в несигурност. Въпреки че Конституцията дава на Конгреса правомощия да обявява война, президентите отдавна са започват военни действия, без да се допитват предварително до Конгреса. Върховният съд до голяма степен е „вдигнал ръце” и допуска това да се случва и така на практика често президентът решава къде да се поставят границите.
Но фактът, че президентът може да вземе подобно решение не е краят на този въпрос. Преди да действат, президентите традиционно се опитват да предлагат правна обосновка. Често тези основания са изработени от юридическите им съветници в Министерството на правосъдието, което носи главната отговорност за консултирането на президента относно съмнителни стъпки, които изпълнителната власт иска да предприеме.
Нека разгледаме бомбардировките в Либия през 2011 година. Според юристите президентът може да използва сила без уведомлението на Конгреса, ако действието е „достатъчно важно за национални интереси” и ако действието не е с достатъчно широк обхват и продължителност, за да се брои като „война” по силата на Конституцията.
Атаката в Сирия е изолирана и не се брои като война според дефиницията на службата. Това означава, че правният въпрос според американското Министерство на правосъдието е дали важни национални интереси са изложени на риск? Службата на юрисконсултите казва, че тези интереси могат да включват запазване или създаване на стабилност, както и подкрепа на доверието в Съвета за сигурност на ООН.
Притеснително за атаката срещу Сирия е, че тя не се вписва напълно в нито едно от определенията. Както твърди Голдсмит, тези съждения не са били изтъкнати от САЩ преди в подобни обстоятелства, когато национален интерес е бил неясен и не са участвали други държави или международни организации.
След нападението на Тръмп Съветът на юристите обяви, че атаката е била от „жизнено значение относно интересите на националната сигурност на Съединените щати за предотвратяване и възпиране на разпространението и използването на смъртоносни химически оръжия”. В съобщение се казва още, че чрез използване на химически оръжия, Сирия „е нарушила задълженията си по Конвенцията за химическите оръжия и игнорира резолюция на Съвета за сигурност на ООН”.
На практика обаче, атаката може би е направила ситуацията в Сирия още по-нестабилна. И въпреки, че има резолюция на Съвета за сигурност (резолюция 2118), която осъжда сирийската употреба на химическо оръжие през 2013г. и отправя предупреждение към Сирия да не се случва това отново, резолюцията не разрешава прилагането на сила срещу подобни атаки от други страни.
Реалността, разбира се е, че атаката на Тръмп е извършена в отговор на чудовищното използване на химическо оръжие в Хан Шейхун през миналата седмица. При атаката загинаха повече от 80 души, включително деца. Така атаката на практика се простира върху тезата, че САЩ използва сила за покриване на някаква комбинация от хуманитарен гняв и президентска привилегия.
Когато Барак Обама поиска от Конгреса да ударят Сирия, той изрази силната си позиция, че САЩ се нуждаят от това действие. Това настояване формира основата за сегашното увеличаване на изпълнителната власт на Доналд Тръмп. Критиците на бомбардировките обаче имат основание да се съмняват в Службата на юрисконсултите и прецедентът при прилагането на правомощията на президента в този случай. Но те не бива да допускат грешката да бъдат пристрастни в дискусията. Когато става дума за изпълнителната власт, президентът трябва да бъде президент.
Ноа Фелдман, Блумбърг
