Нахлуването на Владимир Путин в Украйна промени света. Живеем в нови и по-опасни времена – ерата след Студената война, започнала с падането на Берлинската стена, приключи.
Рядкост е да преживееш момент с огромни исторически последици и да разбереш в реално време, че е такъв.
През ноември 1989 г. стоях на покрития със сняг Вацлавски площад в Прага, столицата на тогавашна Чехословакия, и наблюдавах как се ражда един нов свят.
Народите на комунистическа Източна Европа бяха въстанали, за да се противопоставят на диктатурите си. Берлинската стена беше съборена. Разделената Европа отново ставаше едно цяло.
В Прага драматургът дисидент Вацлав Хавел се обърна към 400 000 души от балкона на втория етаж. Това беше вълнуващ момент, зашеметяващ със своето темпо. Същата вечер комунистическият режим рухна и след няколко седмици Хавел беше президент на нова демократична държава. Още тогава усетих, че съм наблюдавал как светът се преобръща – това беше един от онези редки моменти, в които знаеш, че светът се прекроява пред очите ти.
Колко такива моменти е имало в историята на Европа от Френската революция насам? Вероятно, мислех си тогава, около пет. Този, 1989 г., беше шестият.
Но този свят – роден в онези драматични народни революции – приключи, когато Путин нареди на руските войски да навлязат в Украйна.
Германският канцлер Олаф Шолц нарече този момент zeitenwende – повратна точка, а британският външен министър Лиз Тръс заяви, че това е „промяна на парадигмата“. Според нея епохата на самодоволството е приключила.
Доказателствата се трупат от години.
Изминаха две десетилетия, откакто Путин изпрати войски в Грузия, твърдейки, че подкрепя отцепнически региони.
По-късно той изпрати шпиони в британски градове, въоръжени с нервнопаралитични вещества, за да убиват руснаци в изгнание.
През 2014 г. той нахлу в Източна Украйна и анексира Крим.
Въпреки всичко това Германия и голяма част от ЕС се оказаха в нездравословна зависимост от руския газ. Година след анексирането на Крим те одобриха изграждането на нов газопровод – „Северен поток 2“, за да увеличат доставките.
„Самодоволството“, за което говори Лиз Тръс, се отнася и за нейната собствена страна. Лондон е сигурно убежище за руските пари още от времето, когато министър-председател беше Джон Мейджър. Руските олигарси са складирали тук милиарди, прали са парите си, купували са най-престижните частни домове в столицата, общували са с политици и са дарявали средства за техните предизборни кампании. Малко са въпросите, които се задават за това откъде идва огромното им богатство, придобито толкова внезапно.
Така че, Западните демокрации не са „обръщали внимание“ на естеството на заплахата, която се е зараждала на източната им граница.
Но Путин също беше тотално самодоволен.
Първо, той смяташе, че Западът е в хроничен упадък, отслабен от вътрешно разделение и идеологическа вражда. Изборът на Доналд Тръмп и Брекзит според него бяха доказателство за това. Възходът на десните авторитарни правителства в Полша и Унгария беше още едно доказателство за разпадането на либералните ценности и институции. А унизителното изтегляне на САЩ от Афганистан беше прието като доказателство за една отслабваща сила, която се оттегля от световната сцена.
Второ, той не разбра правилно какво се случва на неговите граници. Той отказа да повярва, че поредицата от демократични въстания в бившите съветски републики – Грузия (2003 г.), Украйна (2004-5 г.) и Киргизстан (2005 г.) – биха могли да бъдат автентичен израз на народната воля. Тъй като всяко от тях имаше за цел да отстрани корумпирани и непопулярни промосковски правителства, за Кремъл изглеждаше очевидно, че те са дело на чужди разузнавателни служби, по-специално на американците и британците – настъпление на западния империализъм към територия, която по право и исторически принадлежи на Русия.
Трето, той не успя да разбере собствените си генерали. Сега е ясно, че той е очаквал тази „специална военна операция“ да приключи за няколко дни.
Военната некомпетентност на Русия учуди много западни експерти по сигурността. За мен тя носи ехото на една по-малка, по-овладяна, но въпреки това опустошителна война в бивша Югославия.
През 1992 г. сръбските националисти започнаха война, за да задушат при раждането й новата независима държава Босна. Те твърдяха, че босненската идентичност е фалшива, че босненската държавност няма историческа легитимност, че тя всъщност е част от Сърбия. Точно такова е мнението на Путин за Украйна.
Подобно на днешна Русия, сръбските сили се радваха на смазващо превъзходство в огневата мощ. Но те често затъваха там, където местните не-сърби оказваха съпротива. Изглеждаха неспособни да превземат градове – не желаеха да се бият пешком улица по улица. Първоначално босненските защитници бяха много зле екипирани – спомням си момчета с обувки за тенис в окопите на Сараево с един АК-47 на трима. Но те защитаваха столицата си в продължение на почти четири години. Подобна решителност има и в младите мъже, които доброволно се включиха в защитата на Киев.
Вместо да превземат градовете и селищата, сърбите ги обсаждаха – обграждане, бомбардировки, прекъсване на водата, газа и електричеството. Това вече се случва в Мариупол. Обсадете един град и прекъснете водоснабдяването му и до 24 часа всяка тоалетна ще бъде опасна за общественото здраве. Това ли възнамеряват да направят руснаците в Мариупол, Харков, Киев? Да ги уморят от глад и студ?
Но близо четири години подобна жестокост дадоха на босненската нация основополагаща автентична история, разказваща за съпротива, страдание и героична борба. Идентичността на Украйна също ще бъде допълнително укрепена от начина, по който украинците са се сражавали. Рускоговорящите в Украйна не се чувстват „освободени“ от инвазията. Доказателството е, че те също вярват в Украйна като суверенна държава. Войната на Путин, целяща да обедини това, което той виждаше като две части на руската нация, вече има обратен ефект – засилва волята на повечето украинци да търсят съдба, свободна от руското господство.
Бившият съветник по националната сигурност на САЩ Збигнев Бжежински каза, че Русия може да бъде демокрация или империя, но не може да бъде и двете. Руската емблема – двуглавият орел, гледа както на изток, така и на запад. Историята неведнъж е теглила Русия в противоположни посоки – демократична национална държава в едната посока или доминираща имперска сила в другата.
Отидете в Санкт Петербург и ще видите още един аспект на този двойствен характер. Това е красивият еркер на страната към Финския залив. Това е град от XVIII в., обърнат на запад. Той е европейското Просвещение в архитектурна форма. По времето на царете той е бил имперска столица.
След Руската революция от 1917 г. болшевиките преместват столицата обратно в Москва и властта се оттегля зад високите крепостни стени на Кремъл. Това е архитектура на отбраната, на подозрението, дори на страха. Когато руските ръководители погледнат оттук на запад, те виждат равнинната открита провинция, която се простира на югозапад на стотици километри – без естествена защита.
Текстът е публикуван в ВВС.
