Не че водещите национални политици на Запада – и в по-широк план страните от Г-7 – някога са се споразумявали безпроблемно относно политическите си перспективи; но те винаги са споделяли общо разбиране за своята принадлежност към „Запада“ под ръководството на САЩ. Това политическо значение се разпадна с неотдавнашното идване на власт на Доналд Тръмп и произтичащата от това системна промяна в САЩ, дори ако формално съдбата на НАТО остава открит въпрос за момента. От европейска гледна точка тази епохална промяна има дълбоки последици – както за по-нататъшния ход и евентуалния край на войната в Украйна, така и за необходимостта, желанието и способността на Европейския съюз да намери спасителен отговор на новата ситуация. В противен случай и Европа ще бъде въвлечена във водовъртежа на западащата суперсила.
Тъжната връзка между тези два депресиращи проблема се появява от гледната точка на непонятното късогледство на европейската политика. Трудно е да се разбере защо водещите политици в Европа, особено в Германия, не успяха да предвидят или поне защо си затвориха очите за срива на демократичната система, който зрееше в Съединените щати от известно време. Тъй като американското правителство не направи опит да предотврати чрез преговори заплахата от нападение при разполагането на руски войски на предни позиции, то военната помощ за поддържане на държавността на Украйна със сигурност се оказа необходима. Но беше неразбираемо как европейците, заради измамното предположение за непокътнат съюз със Съединените щати, се поставиха изцяло в ръцете на украинското правителство, а именно без никакви собствени цели и без собствена ориентация те приеха безусловна подкрепа за украинските военни усилия.
Беше непростима политическа грешка, че Федерална република Германия, особено с непоклатимата си увереност в „единството на Запада“, избягваше отново и отново отдавна признатото предизвикателство за укрепване на международния капацитет на Европейския съюз. Ето защо ограничената перспектива, от която се обсъжда това изключително необичайно усилие за превъоръжаване на Бундесвера в атмосфера на разгорещени антируски настроения, е толкова потискаща. Това подхранва стари предразсъдъци. Защото при дългосрочно планираното превъоръжаване не може пряко да става дума за съдбата на Украйна, която в момента е особено рискова и с основание тревожна, нито пък за възможна или скалъпена настояща руска заплаха за страните от НАТО. По-скоро общата цел на това превъоръжаване е екзистенциалното самоутвърждаване на Европейския съюз, който Съединените щати може би вече не са в състояние да защитават в една геополитическа ситуация, станала по-непредсказуема.
Странната поява и объркваща реч на преизбрания Доналд Тръмп при встъпването му в длъжност беше бомба, която може би разби и последните илюзии за стабилността на водещата сила САЩ дори в страни като Германия или съседна Полша. Докато поне Мишел Обама беше достатъчно мъдра, за да не се подлага на спектакъла на призрачното събитие, присъстващите бивши президенти трябваше да търпят обидите, без да помръднат. Фантастичното провъзгласяване на настъпващата вече златна епоха и нарцистичното поведение на оратора създадоха у неподготвения телевизионен зрител, свикнал с церемониите от предишни встъпвания в длъжност, впечатлението за клинична демонстрация на психопатологичен случай. Но бурните аплодисменти в залата и пълното с очаквания одобрение на Мъск и на другите големци от Силициевата долина не оставиха съмнение относно решимостта на близкия кръг на Тръмп да извърши институционалното преструктуриране на държавата според отдавна изготвената пътна карта на фондация „Херитидж“. Както винаги политическите цели са едно, а тяхното реализиране е друго. Европейски примери като Унгария на Орбан или вече несъществуващият режим на Качински в Полша приличат на плановете на Тръмп само по отношение на етатисткото ограничаване на правната система.
Първите решения на новия президент, които имаха значително въздействие върху избирателите, бяха насочени към депортиране на нелегални имигранти, много от които вече живеят в страната от десетилетия. Това веднага беше последвано от проблематично в правно отношение закриване на особено важни програми за международна помощ. Неслучайно тези първи, до голяма степен незаконни намеси във федералната администрация се ръководят от Илон Мъск, който беше назначен за комисар по прочистването и който, след като пое Twitter, вече беше „прочистил“ тази организация по подобен начин. Тези първоначални мерки заявяват по-широката политическа цел за радикален демонтаж на държавната администрация и насочват към либертарианска икономическа политика. Но тази характеристика е недостатъчна, тъй като „вталяването“ на държавата вероятно е предназначено да върви ръка за ръка с прехода към дигитално контролирана технокрация в по-дългосрочен план.
За такъв вид либертарианско „премахване на политиката“ отдавна се мечтае в Силициевата долина: политиката трябва да се трансформира в начин на корпоративно управление, движено от нови технологии. Все още е напълно неясно как тези широкообхватни идеи трябва да се вписват в стила на действие на Тръмп, политика на изненадващи, произволни решения, свободни от установени норми. Дразнещ е не само стилът на непредсказуемия дилър, действащ в името на краткосрочния национален интерес. Както в случая с неприличната фантазия на агента по недвижими имоти за възстановяване на изоставената ивица Газа, ирационалността на този вероятно умишлено непредвидим човек може да се сблъска с по-дългосрочните планове на вицепрезидента или неговите нови технократични приятели.
Това, което е особено трудно да се предвиди, е политическото прилагане на планираната и инициирана смяна на режима, която има за цел да доведе до нова форма на технократско-авторитарно управление, като същевременно до голяма степен поддържа формално една фактически подкопана конституция. Тъй като проблемите, изискващи политическо регулиране, наистина стават все по-сложни, такъв режим би отговорил на нарастващата нужда на едно деполитизирано население, освободено от бремето на важни политически решения, от самоуправляваща се система. Политическата наука отдавна е признала тази тенденция, като евфемистично се позовава на „регулаторните“ демокрации. В тези случаи простото организиране на формално провеждане на демократични избори е напълно достатъчно – независимо от степента на действително участие на просветените избиратели в информиран процес на формиране на мнение.
Тази нова авторитарна форма на господство няма да прилича на известния в историята фашизъм. В САЩ човек не вижда униформени маршируващи колони, а нормален живот – най-много с шепа буйстващи орди като помилваните изменници, които нахлуха в Белия дом преди четири години с насърчението на своя президент. Населението е все още приблизително равно разделено политически по доста ясни социални и културни линии. Съдебните дела относно явните нарушения на конституцията от страна на правителството са все още в началните инстанции. Пресата, макар и частично пригодена към изискванията, не е напълно синхронизирана (Gleichschaltung[1]). Първоначалните признаци на съпротива все още се появяват в университетите и в други културни среди. Но няма съмнение, че това правителство действа бързо.
Това сътресение беше предвидимо от известно време. В началото на 90-те години на миналия век (с програмата на Джордж Х. У. Буш) САЩ все още безспорно стояха на върха със статута си на суперсила: бе напълно правдоподобно, че Западът можеше да прокара режима на правата на човека в световен мащаб. Краят на Студената война събуди надежди за трайно развитие на едно мирно глобално общество. По онова време в много части на света се появиха нови демократични порядки. Хуманитарните интервенции бяха основен проблем – дори ако успешните опити по-късно не бяха увенчани с траен успех. През 1998 г. бе приет Римският статут на Международния наказателен съд. Войната в Косово предизвика дискусии, които впоследствие доведоха до признаването на „отговорността за защита“. Но тази идеалистична перспектива се промени в началото на новия век с първото управление на Джордж У. Буш, който дойде на власт със съмнително решение на Върховния съд срещу Ал Гор. А с терористичните атаки от 11 септември, последвалото обявяване на „война срещу тероризма“, противоречивите ограничения на основните права и засиления национален контрол, политическият климат в страната се промени радикално. Тази нажежена атмосфера формира фона на агресивния обрат срещу „мошеническите държави“ и нахлуването в Ирак, в нарушение на международното право, разрешаването на практиките за изтезания, създаването на затвора Гуантанамо – като и опитът за агресивна мобилизация от страна на Запада като цяло.
След като Буш беше преизбран въпреки всичко, този първи мандат бе разпознат като повратна точка, която по-късно се потвърди. Оттогава се чуха гласове, които говорят за упадъка на суперсилата. Избирането на Барак Обама, национално и международно признатият първи чернокож президент, не доведе до очаквания обрат. По време на мандата му се утвърди и практиката да се използват дронове с дистанционно управление за убиване на всяко лице, което се смята за „враг“ навсякъде по света, практика, съмнителна според международното право. А пък победата на такава непостоянна фигура като Доналд Тръмп през 2016 г., която предизвика протести, трябваше да привлече вниманието към политическото и културно разделение в електората, което очевидно имаше по-дълбоки социално-икономически причини.
Най-малкото тези избори трябваше да привлекат вниманието и на европейците към сътресенията в политическите институции в САЩ. Плебисцитарното проникване на Републиканската партия, което започна в края на 90-те години, доведе до колапса на стабилната двупартийна система. Днес виждаме, че институции като тези, които се разпадат в дългосрочен план, не могат да бъдат поправени в рамките на едни избори, дори ако системата на Тръмп отново бъде отстранена от власт. Не по-малко тревожна е политизацията на Върховния съд, който например оправда Тръмп непосредствено преди преизбирането му по дело, извършено по време на първия му мандат, с мотива, че президентите не могат да бъдат преследвани със задна дата за престъпления, извършени по време на техния мандат. Това решение отваря вратата за скокообразната политика на пробиване с лакти на Тръмп по време на настоящия му мандат.
Историците ще могат да преценят конкуриращите се оценки за предисторията и възможността за избягване на руското нападение срещу Украйна само след необходимата дистанция на времето. Какъвто и да е резултатът, след 23 февруари 2022 г. политическата ситуация стана недвусмислена: с помощта на Съединените щати Европа трябваше да се притече на помощ на нападнатата Украйна, за да осигури достатъчно бързо нейното държавно съществуване. Но вместо развяващите се бойни викове и шумно търсената „победа“ над ядрена сила като Русия, реалистичният размисъл върху рисковете от продължителна война би бил по-подходящ в онзи момент. Липсваше критично осъзнаване на опасността от разрив със съществуващата световна икономическа система и световно общество, което дотогава беше повече или по-малко балансирано. В техен собствен интерес беше да се опитат да преговарят възможно най-бързо с тази ирационална, отдавна залязваща имперска сила Русия за споразумение, приемливо за Украйна, но този път гарантирано от Запада. Още в първия ден на руската инвазия един трезв поглед към датата на следващите американски президентски избори би трябвало да убеди европейците в крехкостта на отдавна разклатения съюз НАТО
За полупросветения съвременник на моето поколение самодоволният триумф на западното единство и възраждането на вече обявения за мъртъв капацитет на НАТО за действие бяха зловещи. Също толкова объркваща беше публичната нечувствителност изобщо към избухването на военно насилие в Европа. Всяко усещане за възпиращата сила на войната и за факта, че войните се започват лесно, но трудно се завършват, сякаш беше изчезнало. Още по-обезпокоителен днес е фактът, че безпринципното угодничество на Тръмп към Путин разцепва Запада и поставя под въпрос утвърждаваната с право нормативна база за помощта му за Украйна. Макар изиграните съюзници все още да могат да оправдават намесата си със стабилно международно право, сега те кротко гледат на нейния успех като на зависима от чистата властова политика на Тръмп. Няколкото дни на фронта в Курск, през които САЩ спряха логистичната си подкрепа, вече го показаха. По този начин Великобритания и Франция трябваше неохотно да се въздържат от гласуване в Съвета за сигурност на предложение за Украйна, прието съвместно от САЩ, Русия и Китай. Докато Франция подчертава необходимостта Европейският съюз да стане независим от САЩ по отношение на политиката за сигурност чрез разширяване на ядрения си чадър над всички държави-членки, британският премиер Стармър придава отново сила на заглъхналото обещание за застъпничество за Украйна с коалиция от 30, повече или по-малко „желаещи“ подкрепящи държави. Между другото никой в тази „коалиция на желаещите“ изглежда не се притеснява от приемането на името, което Джордж У. Буш въведе за своята война, и което нарушава международното право. Дразнещо е, че Европейският съюз не играе политически значима роля в преговорите за евентуално прекратяване на огъня. САЩ и Русия, или най-много Великобритания и Франция, са тези, които преговарят за и със Украйна.
Обръщането на САЩ към Русия, какъвто и да е изходът му, е просто изненадващ обрат в геополитическото развитие, което зрее от известно време и само се засили по време на конфликта в Украйна. Независимо от успеха си, обръщането на Тръмп към Путин изглежда признава, че САЩ, въпреки икономическото си превъзходство, са загубили глобалното си господство на суперсила и най-малкото са се отказали от политическите си претенции за хегемония. Войната в Украйна само ускори геополитическите промени във властта: несъмнено глобалния възход на Китай и дългосрочните успехи на амбициозния проект за Пътя на коприната на стратегически проницателното китайско правителство, както и амбициозните претенции на съперничещата Индия, и накрая нарастващите глобални политически стремежи на средните сили като Бразилия, Южна Африка, Саудитска Арабия и други страни. Югоизточна Азия претърпява подобни бързи промени. Не е съвпадение, че литературата за реорганизацията на един многополюсен свят нарасна забележително бързо през последното десетилетие. Тази промяна в геополитическата ситуация, която беше само драматизирана от разделението на Запада, поставя настоящото превъоръжаване на Федералната република в напълно различна перспектива, отколкото предполагат силно спекулативните предположения за актуална заплаха за ЕС от Русия.
Според мен настроенията у нас – също водени от едностранчиво формиране на политическо мнение – са въвлечени във водовъртежа на взаимната враждебност към агресора. Разбира се, неотдавнашната резолюция на победения в изборите Бундестаг също е безпогрешен сигнал за решителност, за да не се позволи на Украйна да стане жертва на сделка, прокарана през главата ѝ. Но нашето дългосрочно планирано превъоръжаване служи преди всичко на друга цел: държавите членки на Европейския съюз трябва да укрепят и обединят своите военни сили, в противен случай вече няма да ги зачитат политически в един геополитически нестабилен и разпадащ се свят. Само като независим политически способен съюз европейските страни могат ефективно да отстояват своята колективна световна икономическа тежест, също и в името на своите нормативни убеждения и интереси.
В този контекст възниква въпрос, който все още никой не е разглеждал: може ли ЕС да се възприема като независима военна сила на глобално равнище, докато всяка от неговите държави членки в крайна сметка има суверенна власт върху развитието и разполагането на своите въоръжени сили? Само със способността да действа колективно, включително и по отношение на използването на военна сила, той ще получи геополитическа независимост. Това, разбира се, поставя германското правителство пред напълно ново предизвикателство. Тогава то ще трябва да прекрачи политическия праг на европейската интеграция, нещо, което германското федерално правителство под управлението на Шойбле и Меркел с упорита настойчивост избягваше, да не говорим за невежеството и бездействието на правителството на „светофара“ по европейските въпроси: всичко това на фона на дългогодишните усилия на нашата съседка Франция! По исторически разбираеми причини точно онези нови и не толкова нови държави членки в източната и североизточната част на Съюза, които са най-гласовити в настояването си за военна сила, са най-малко склонни да го направят. Следователно и в този случай „по-тясното сътрудничество“, което договорите на ЕС предоставят на тези желаещи членове, вероятно ще трябва да произлезе от страните от историческото ядро на ЕС. Обезсърчаваща задача, в която Фридрих Мерц би могъл да израсне по изненадващ начин, тъй като доверието на населението в неговото лидерство не е огромно.
Сегашната вълна на превъоръжаване обаче предизвиква доста различни тонове. Този рог се надува не само от обичайните заподозрени, които празнуват като вечна добродетел национализма, отдавна преодолян от историята, но и от политици, които по основателни причини искат да съживят постгероичната младеж чрез възраждане на наборната военна служба. И това се случва в средата на държави, които по основателни причини премахнаха или спряха наборната повинност отдавна. Това премахване на наборната военна служба отразява световноисторически процес на учене, а именно прозрението, израснало на бойните полета и в мазетата на Втората световна война, че тази убийствена форма на насилие е човешки недостойна – дори ако това отколешно последно средство за разрешаване на международни конфликти може със сигурност да бъде премахнато политически само стъпка по стъпка. Разтревожен съм от това от кои страни ще получи подкрепа германското правителство, което сега се впуска в безпрецедентно превъоръжаване на страната, било необмислено, било дори изрично, с цел съживяване на военен манталитет, за който с право се смяташе, че е преодолян.
Мога да подкрепя политическите основания, които цитирах, за да обоснова укрепването на общата военна възпираща сила на Европейския съюз само под условие – като съответна по-нататъшна стъпка в европейската интеграция. За оправданието на тази резерва би трябвало да е достатъчна единствено идеята, с която е създадена и разширена старата Федерална република: какво би станало с Европа, в чийто център най-гъсто населената и водеща в икономическо отношение държава се развие също и като военна сила, далеч превъзхождаща всички свои съседи, без да бъде обвързана задължително по силата на конституционно право с обща европейска отбрана и външна политика, както и съобразена с решения на мнозинството?
Jürgen Habermas, „Für Europa“, Süddeutsche Zeitung, събота, 22.03.2025 г.
*Текстът е публикуван в Портал Култура. Превод от немски Стилиян Йотов.
Още новини за култура – четете тук
