Уважаваме неприкосновеността на личния живот на всеки. Не се правят снимки и записи без изрично лично съгласие. Не засилваме мъката на хората в беда или пострадали от престъпление. Всяка свързана информация се съобщава отговорно проверена и потвърдена от различни източници, със съчувствие, морал и сдържаност.
Задължително е въздържането от придаване на излишна сензационност при отразяване на престъпления, насилие и жестокост. Уважаваме правото на всеки човек да не бъде безпокоен в своята скръб. Само особено важен обществен интерес може да оправдае намесата на медиите в личния и семейния живот.
Специална е отговорността на журналиста, медиите за спазване на правата на децата. Недопустимо е публикуването на информация или снимки за личния живот на деца, освен ако не е от значителен обществен интерес. Както и разкриването на самоличността на деца, попаднали в беда, засегнати или жертви на престъпления.
Спазваме презумпцията за невинност и не квалифицираме никого като „престъпник“ преди издадена присъда.
Всяка дума, всеки ред дотук е от етичния световен професионален кодекс на журналистиката, чиито правила са морален и професионален закон за всеки, решил да бъде журналист. Именно журналист. Този кодекс се учи в първите университетски и стажански курсове. Стои разпечатан над бюрата за ежедневна клетва във всяка нормална редакция. Той е като Хипократовата клетва за лекаря. Така е и така трябва да бъде, защото двете професии са за едно и също: да знаят и разбират, да диагностицират и информират, да лекуват и да спасяват.
Журналист изключва да си просто дръжка на микрофон. Изключва да си някакво с достъп до СМИ говорещо каквото му падне същество, чиито разбирания за професията, усвоени или насадени, започват и свършват с търсенето на сензации и жълтурщини. На шум, пропаганда или по-модничко казано с хейтене – на всичко и всички, без истина, доказване и аргументи. И колкото по-безмозъчно, толкова по-добре за целите (изключително) на този или онзи (по дебилски крив) диктуван кабинетно „висок рейтинг“.
Последен повод за това връщане към все по-болната, уви, тема „журналистика“ и т.нар. нашенски медии в екшън ( срещу правилата, етиката, морала, Професионализма), даде поредната, по съвпадение предколедна, истерия около убийството на едно седемгодишно момиченце в Момчилград.
Истерия и НЕжурналистика, сравнима с лешоядство, бе всичко поднесено от край до край. От огласяването на първите (хванати или похвърлени на медиите) информации за това убийство до последния щрих на развръзката: пълните самопризнанията на извършителя – братовчед, последвани само преди ден от най-пресни репортерски разкрития. По експертни излияния на съседки, съседи и анонимни родственици, че… Детето можело и да е живо, ако братовчедът бил рано психиатрично лекуван от „оная“, всекиму знайна, шизофрения.
Сайтове и сайтчета, телевизии и каналчета и особено агресивно отделни вестници на изчезване, с всяко репортерско включване „на живо, от мястото на събитието“ ръсеха обилно само глупости. Примитивни преразкази с елементи на разсъждение (по слухове), буквално тъпчеха както правата и достойнството на починалото дете, така и на неговата, със сигурност обезумяла от ужас и мъка, майка.
Опъваха до скъсване зрителските нерви, социалната търпимост. Самото място на събитието за опис или включване на живо неизменно, копипейс, бе едно и също – окъртен вход на вехта, несанирана соцпанелка. Ниско долу, пред изкормени мазета. Но с „професионален“ откривателски поглед (камера) няколко етажа нагоре – към мъртво замръзнало пране пред един от прозорците – с детски чорапогащник и анцуг и някакво женско бельо.
Първите съчинителства – специални собствени разкривателства – стигнаха дотам, че т.нар. национален всекидневник обяви майката на детето, незнайно защо в ареста, за поръчител на убийството. После сутрешни медийни звезди с напрегнат в зрителя взор, продължиха да тиражат (и те екзалтирано и напоително) „новината“. В прегледа на печата.
Медийното изнасилвачество не спря и след излизането на нещастната майка от ареста, като задъхани или просто крещящи репортери и репортерки, търчаха победно след жената и съобщаваха, че …тя е по чехли и, видите ли, не се била отправила към дома си – мястото на убийството, а към къща на някакъв роднина.
Медийният вой (и това е системно) от години наред, нито искаше, нито можеше да стигне до каквато и било истина. Искаше само – най-елементарно и лешоядно – да продължи с привичната брутална наслада да бълва още и още НЕновини и сензации. Газейки пак детето, майката, мъката, нормалността и обществото. Едно ставащо, впрочем, все по-уязвимо и болно общество, разчеквано от собствения бит и трудности и нарочените за медии всякакви със специални рейтингови задачи.
Не ми се ще да мисля, че е така, но си задавам и въпроса дали конкретното декемврийско медийно безумие със случая Момчилград, нямаше, наред с другото за цел, да запълни и оная „празнота“ в душите и домовете на много маси, зейнала така внезапно след края на Биг -VIP бигбрадърите и фермите всякакви. Евтинко, наистина много евтинко излиза сервирането на въпросния нов реалити формат: убийство, мъртво дете в брутално грозен провинциален панел, терзания, студ, мрак, сивота, страх да не си следващият изхвърлен. Отприщен гняв, до задушаване и желание за мъст и линч от страна на обикновените хора. Срещу и над кого? Все едно: той, те са „онези“ там, отсреща или още по-лесно – „ония горе“.
Сякаш сме го гледали вече подобен на сегашния декемврийски филм на абсурда. Пак имаше сюжет с детеубийство, пресътворен и тогава с- и чрез най-вече медийна глупост и истерия, колкото спонтанни, толкова и поръчани. Пак имаше изцъклени преки включвания „от мястото на събитието“ на всякакви дръжки на микрофони, които информираха и истеризираха обществото с недомлъвки. Годината беше 2001, денят – 16 март. В Южния парк бе намерено удушено, замръзнало 3 годишно момченце – Пепи.
Часове след гръмнатата през медиите пак полуинформация – за ново убийство – този път на дете, парламентът се оказа в обсада от обезумели мъже с черни кожена якета от таксита, които крещяха „убийци“ и „долу“. (Пепи бил тяхно дете, дете на колега – таксиджия). Искаха, както онзи ден в Момчилград хората пред панелката на Дамла, спешно – справедливост, разправа и наказание. Правителството, което излезе на пожълтелия от бесни таксита площад, в онзи ден през 2001-а, бе на косъм да бъде пометено от „спонтанния“, медийно нагнетяван уличен гняв – за мъст и линч. Без точен адресат, адресати.
Когато случаят с убития мъничък Пепи се разплете, информацията бързешката бе претупана медийно. А тя гласеше, че убийца е майката Д.Т., болна, според психорегистъра – с параноидна шизофрения. Извън наблюдение и лечение. Никой от тогавашните свръхактивни медии разследвачи и до ден днешен не се е върнал назад. За истината или просто да погледне себе си в огледалото…. С много прост професионален въпрос: мога ли, ставам ли, имам ли аз място в тази професия. Професията, която е иначе толкова близка и силна и спасяваща като медицината. Когато я знаеш и можеш.
С журналистиката е дори по-лесно, без нова наука и иновативни молекули. Иска се само повечко ум, морал, чистоплътност и отговорност – както към собствената особа, личност, така и към околните човеци, общността. Липсва ли на медията нещо (или всичко) от това, тя е болна. Заразна, опасна за обществото дори като убиец, скрит убиец.
Точно такъв скрит убиец може да се окаже болният параноиден шизофреник. Извън наблюдение и лечение. Какво е това ли? Пише го дори в лесно смилаемата Wikipedia: заболелият приема погрешно ( не може да разбере) реалността и събитията около себе си. Състоянието не засяга до голяма степен мисленето и дейностите от ежедневието, няма проблеми с паметта, концентрацията и потиснатите емоции, но e все пак сериозно състояние и за цял живот. Може до доведе до усложнения, дори до извършване на убийство – под влияние на слухови халюцинации, чужди външни гласове. До заблуди, безпокойство, гняв, емоционална отдалеченост, изблици на насилие или до самоубийствени мисли и поведение. Срещат се и други заблуди при заболелия като например, че може да лети. Че е световна знаменитост (с рейтинг – бел.авт.) или че има връзка с някоя звезда и той единствен е избран за велика мисия.
Има и още написано. Но спирам. Защото и това стига за всяка отделна медийна или лична професионална журналистическа диагноза. Просто се поглеждаш в огледалото, отговаряш на въпросите от теста – етичен кодекс в началото и си казваш : разбирам, не разбирам, правя го, не го правя, ставам, не ставам, здрав съм, болен съм или много болен и значи опасен. Ще се лекувам, излекувам или ще продължа. Пак така. Но докога?
