Да почна с цитат на Ерик Берн: „Никой не е герой за психиатъра на жена си“. Или актуализирано: няма сериозни политици в свят, където всекидневно ни разкриват частните им разговори. И това не важи само за институционално разнебитената ни държавица България: кризата на политическото е повсеместна. В основата ѝ е подкопаването на разликата между публично и частно, установена от векове на цивилизационно развитие.
Не, не сме се върнали в предмодерния свят на полиса, където всичко става пред очите на всички; всъщност очакваме да има частни пространства, но нахлуването в тях през ключалката ни изпълва с дива възбуда. Защото нашата представа за истина е построена именно така: трябва да се вдигне някаква завеса, да се отиде отвъд очевидното. Ами добре – ето ви втори план, трети план, конспиративни заговори.
Поглед към личния живот на политиците
Проникването в личния живот на уж достолепните политици е стара тема. От слуховете за чудовищните навици на римските императори през анонимните листовки на доброжелатели за набедения в хомосексуалност Луи XVI или че Екатерина Велика се сношавала с кон – до британската таблоидна преса, която не спря да ни занимава с анорексията на Даяна, любовта на Чарлз и Камила и етническия произход на Меган, голите снимки на величията станаха любим жанр на папараците. Да се учудваме ли, че тайните записи се превърнаха в център на публичността? Те ни пренасят на мястото на събитието сякаш без човешка намеса. Или, да кажем, почти.
В политиката разкритията са класически елемент от политическата борба, защото подкопават легитимността и доброто име на конкурентите. Но тази работа не трябва да става прекалено видима, защото тогава ефектът е обратен. Ако например днес разберем, че Румен Радев е съгласувал с така наречения Руди Гела акцията по записването на закритата сбирка, градусът на възмущението от „Промяната“ със сигурност би спаднал.
За да се почувстваме над тях
Другият момент, това сме ние, потребителите на информация. Дали само истината ни мотивира, когато настръхваме от възмущение при едни или други „мръсни тайни“, които ни поднасят? Не е само тя: прониквайки в „задкулисието“, ние запазваме достойнството си, защото сякаш унижаваме символически онези, които са над нас, по-властни, по-известни, по-богати. Велика, да, ама спала с коня си! Ще ме реформира Петков, да, ама не се е научил да не ме-ка…
Трета страна на този триъгълник е медийната индустрия. Какво можем да очакваме, когато на даден пазар има търсене на някаква стока? Колкото по-ожесточена е конкуренцията в сектора, толкова повече стока се изнася на сергиите – все повече разкрития, записи, снимки, видеа. Допълнителният момент тук е дигиталната революция, където всеки един потребител вече е малка медия. И потребителят снима безобразия, записва държавни служители, препраща на приятелите си разкритията, които са му пратили. Пасивните страници заспиват, изчезват, мрежата изстисква от нас мнения дори по теми, по които не сме мислили – само и само, за да съществуваме в дигиталния свят.
Няма как да спрем този процес. Но ми се струва, че у нас една граница беше прекрачена с това, че незаконни записи се разпространяват не просто от граждани, а и от депутати (от школата на ИТН) и дори от главния прокурор Гешев, върховен блюстител на правото, който се хвалел, че има 150 изобличаващи записи и неведнъж пуска такива публично, противно на всякаква конституция и закони.
Ако искаме да имаме държава, тази практика незабавно трябва да се прекрати с най-строги наказания. Говорят хора на управленски позиции. За журналисти и будни граждани разбира се трябва да се прави изключение, защото понякога подобни записи помагат за разкриването на престъпления – например така беше със записаното от минувачи убийство на Джордж Флойд, довело до сериозни санкции в полицията на Минеаполис.
Има ли престъпление
Нека все пак разгранича два типа разкрития – да ги наречем естетически и криминални. В първия жанр бих сложил например подслушаното изказване на Бойко Борисов, където нарича своята председателка на парламента ПКП. То казва нещо за него, за отношенията им, поражда кикот, но до тук. От съвсем друг порядък беше записът, разпространен, ако помня добре, от „Галерия“ за „Мишо Бирата“.
Там става ясно, че Борисов нарежда на митниците да не проверяват въпросния производител на бира най-вероятно срещу някаква отплата (появи се дори рап версия на този разговор, озаглавена „Ало Ваньо“, както се казваше шефът на митниците). Подобен сигнал следва да се проучи от съответните служби, защото може би води към престъпление, което със сигурност е оставило следи.
Дали г-жа Караянчева според Борисов е ПКП или не си е тяхна частна работа. Изтеклият запис от срещата на ПП за мен е в тази естетическа категория – много хора бяха шокирани от фриволния език на определени участници, но не виждам какво точно престъпление е извършено, още по-малко как би могло да бъде установено. На някои пък може да им харесва, както си има почитатели самобитният изказ на г-н Борисов.
Криминалните скандали безспорно имат своето място в съвременните демокрации. Да споменем Уотъргейт 1972-1974, където един запис породи разследване на прикритото от Никсън проникване на републиканците в офиса на конкурентите им демократи (всъщност Руди Гела е откъм Никсън, т.е. откъм незаконно проникващите, не мислите ли?).
Някъде подават оставки, но не и в България
През 2013 излязоха записи, уличаващи тогавашния премиер Ердоган в това, че съветва сина си да скрие едни незаконни милиони. През 2019 пък австрийският вицеканцлер Хайнц-Кристиан Щрахе беше записан от журналистка, която се представяла за племенница на руски олигарх и уж предлагала изгодни договори. Всемогъщият американски президент Никсън и новоизбраният крайнодесен вицеканцлер Щрахе бяха принудени да се оттеглят, но, що се отнася до нас, тук на Балканите, нещата винаги са по-сложни – и Ердоган, и Борисов обявиха лентите за манипулирани, а овладяната съдебна система и там, и тук остави нещата да потънат в неопределеност.
И понеже записите, които дават истински сериозни сигнали за престъпления, не се разследват ние тук си оставаме при естетическите възмущения – преживяваме това колко сме по-културни и велики от подслушаните политици. Да не мислите, че го няма и другаде? През 2008 президентът Саркози се ръкуваше наред в салона на селското стопанство, но един гражданин отбягна ръката му и каза: „А, не ме докосвай, ще ме омърсиш!“ На което вбесеният президент отвърна „Ами изчезвай тогава, нещастник такъв!“
Записана тайно, тази реплика се превърна в хит на социалните мрежи, а гражданинът, чието име така и не се разбра, беше преизмислен като ФБ-персонаж – със страница, на която левите обругаваха президента години наред. Няма лошо, и това е елемент от политиката. Само че френското правосъдие не обърна никакво внимание на тази забава и вместо върху злополучното ръкуване се съсредоточи върху финансовите дела на г-н Саркози, като в последна сметка го осъди на три години за незаконно финансиране на кампанията и корупция. Да можехме и ние да разделяме така естетическите възмущения от сериозните разследвания нямаше да е лошо, само дето съответните институции тук повече позират пред медиите, отколкото да работят.
Частни и публични разкрития
Не знам докъде може да стигне това състезание по проникване в частното пространство. Някой каза, че политикът нямал частен живот – чудя се дали скоро няма да монтират камери в тоалетните на Народното събрание? Нали помните и страстта на ИТН за решаване на политически спорове посредством детектор на лъжата? Ама науката се развива. Скоро ще могат да им слагат някакви електроди на главите, за да знаем какво са си помислили преди да решат едно или друго. Ами я си представи, гласува за закона, ама три минути по-рано се е почудил дали по-добре да не иде да си купи цигари? Скандално!
Увлечението по това ликвидиране на частното пространство преди години беше проникнало дълбоко в демократичния свят. Какво бяха течовете на Уикилийкс? Пробив в онази закрита сфера, където се взимат решения. Асандж твърдеше, че всяко управление по определение е конспирация, сиреч престъпление спрямо гражданите. Възхищавахме се от смелостта на хора като него и Сноудън, пък постепенно се оказа, че това са едни предатели, които просто подкопават управлението на своята страна в полза на една друга.
Къде са истинските разкрития
Съвсем различни бяха течовете, организирани от международната журналистическа мрежа за разкриване на офшорните мошеници – „Панама пейпърс“, после „Парадайз пейпърс“. Дай боже повече такива разкрития. Те обаче следват една определена журналистическа етика и предполагат последващи действия на националните съдебни системи. Е, у нас, разбира се, всичко подобно минава и заминава, защото не е интересно. Няма колоритни изрази като „с двеста“ и „ала-бала с президента“, няма „шменти капели“ и „посолства“, няма, разбира се, и служби, които да проучат кой къде какви офшорни пари крие. Ами затова ще си седим с пуканките и ще превключваме от едно възмущение на друго.
Коментарът на проф. Ивайло Дичев е публикуван в Дойче Веле.
Още актуални коментари – четете тук
