Отношенията между България и Русия излизат   извън стандартните формати за двустранни отношения. Кремъл рядко опира до услугите на своето посолство в София или на своята дипломация за реализация на своите планове, тъй като има на свое разположение достатъчни местни алтернативи – български партии, организации и политици.

Както казва известният руски опозиционен политик, съратник на Борис Немцов и съветник на Алексей Навални – Владимир Милов: „Путин иска да Ви колонизира и Вашия елит му помага“. Кратко и ясно.

Дебат около „руската заплаха“, появила се като общ текст в доклад на българските секретни служби, на практика нямаше. „Здравите сили“, включително и министърът на отбраната, просто обещаха да поправят грешката в следващото издание и опровергаха твърдението за заплаха.

Неотдавна духовният гуру на неоимперската руска външна политика Александър Дугин разви тезата, че Москва има много по-значими стратегически цели, за да се занимава с България. Това е изпитан подход – да подскажеш незначителността на партньора и така да избегнеш претенциите му за равнопоставеност и уважение. Този мотив веднага бе повторен  от висши български държавни дейци и политици.

Като оставам настрана идеологическата опаковка, Дугин всъщност ни казва, че Кремъл няма нужда от специална външна политика за контрол и задържане на България в собствената си орбита, след като има достатъчно ресурси в самата страна, т.е. ние сме обект не на руската външна, а на вътрешна българска политика.

Да се опитаме да направим аналитична дисекция на съдържанието на руската заплаха.

Най-напред да уточним метриката – какво мерим и с какво мерим – защото в противен случай ще се окаже, че измерваме не реални и обективни параметри на руската заплаха, а внушения и виртуални импресии. Това, което за един български гражданин е заплаха, за друг може и да не е.

Много е важно да не мерим руската заплаха на българската граница, руската заплаха не е външна, тя е вътрешна за България, защото основните и цели и последствия се реализират у нас – чрез пленения елит, чрез поставените ограничители и нанесени щети. Нормално е да има различия в обществото по отношение както на общото възприятие за Русия като политика като цяло и по-конкретно спрямо България.

За целите на анализа на руската заплаха да се спрем на общия знаменател на интереси на българските граждани. Различни сме – едни тъгуват по съветското минало, откърмени и израсли с представите за храбрите съветски войници, които освобождават Европа от фашисткото зло, други скърбят за унищожената българската демокрация и геноцида на нейния елит през повече от 70 години на комунистическо управление.

Да се върнем към мярата на Уста Кольо Фичето – колко имаме да получаваме и колко даваме в този баланс на отношения, който накрая завършва с оценката, че официална Русия е заплаха или риск за развитието ни. За улеснение от тук нататък под понятието Русия ще разбирам официалната власт и Кремъл.

Има два типа въздействия, които определят характера на влияние, което може да бъде възприето като заплаха. Едното е генерично системното въздействие, към което спадат и влиянието на ролевия модел в Русия и цялостната гравитация към Москва. У нас има хора, които се прекланят пред Сталин, а Путин е негов достоен продължител. За тях кремлинофилството е просто носталгично бягство и опит да си върнат загубения „рай“ на социализма, както и вътрешна съпротива и неприемане на западните стандарти и начин на живот.

Мобилните телефони на тези хора звънят със “Вставай страна огромная“, ликът на Сталин е на стената им, а Путин е новият им човекобог. Новинарската лента, фактите и аргументите просто нямат значение. И най-обективният и независим анализ за рискове и ползи, изведени като заплаха или възможности, няма да свърши никаква работа. Тези люде ще си останат фиксирани в религиозното си преклонение, че руският президент е непогрешим, точно както преди това са били непогрешими и руските царе, Ленин, Сталин, Брежнев и всеки друг генерален секретар или вожд. В известен смисъл, тези хора никога не са били част от българската нация, тъй като самоидентификацията им започва с интереса на Русия, а България е производна.

Няма никакво съмнение, че България е най-зависимата от Кремъл страна-членка на ЕС и НАТО. Потенциалният риск от тази близост се превръща в антитеза на европейското ни развитие и заплаха по естествен и логичен път, без нужда от допълнителни катализатори. Веднъж Кремъл оказва фоново или системно въздействие, втори път реализира конкретни проекти и операции.

Но неизменна хранителна среда за опасността от Русия е българската политическа и бизнес действителност. България изпитва наследена свързаност и зависимост от развитието на вътрешните процеси в Русия, не само поради дългите години на доминация на съветския режим, но и поради устойчивите и наследени черти на руската царска и съветската външна политика, която винаги се е стремяла да управлява чрез дестабилизация и експлоатация на вътрешни противоречия.

И царската, и съветската, и Путинова Русия имат общ и наследяем интерес – това е да управляват своя външна сфера на влияние в колониален режим. Причината не е сложна за разгадаване – Кремъл и при царе, и при президенти никога не е имал успех в реформирането и модернизацията на стопанския и политически живот на Русия. Ако погледнете кратките периоди на реформаторско усилие в най-новата руска история, „успехите“ и най-вече отношението на поколения руснаци към историческото наследство, ще се убедите, че диктаторът Сталин е много по-уважаван от реформатора Столипин.

Владимир Путин днес не иска нищо друго, освен да бъде призната руска сфера на влияние, в която нещата да се случват както и когато той иска. Но тъй като позитивната политика – изграждането на позитивни зависимости чрез технологии, инвестиции и създаване на заинтересованост – е неконкурентна на западната, Москва използва негативната си сила – да дестабилизира и управлява причинен от нея хаос, отслабвайки съпротивителните сили и имунната система на намиращите се под нейно влияние страни.

Наличието на заплаха от страна на Русия изобщо не би била предмет на внимание (особено в страни с здрави демократични институции и богата историческа традиция) в битката за отблъскване на вражески амбиции или на такива, необратимо и здраво интегрирани в ЕС и НАТО.

Русия еволюира в своето отношение към членството на България в тези две организации от мълчаливо приемане и пасивно отрицание в ранните дни на управление на Путин, до открита и агресивна опозиция, която не само пряко се противопоставя на фундаменталната нужда от подобно членство, но и пряко призовава за свикване на референдуми и за излизане. Докато през ранните години на членството, макар и с неохота руската дипломация възприемаше логиката в смяната на стратегическите приоритети на страните от ЦИЕ, като правеше разлика между неприемливото НАТО и допустимия ЕС, след анексирането на Крим и тоталния провал на усилията на Кремъл да забие клин и да снеме санкции, днес няма разлика между третирането на ЕС и НАТО.

Русия избра да бъде отначало конкурент, а след това враг, като открито се обяви за разрушаване на тези съюзи и за откъсване на България от тях. Заяви го генерал Решетников, повториха го участници в президентската и парламентарната изборна надпревара. При това положение двустранните отношения се възприемат от Москва като игра с нулева сума, печалбата за единия е загуба за другия. Там, където Кремъл печели, ние губим и обратното.

Не е сложно – това е простата формална кремълска логика по отношение на всяка страна членка на ЕС и НАТО, но тя става открита политика само там, където има ресурс за влияние. Тази руска политическа „истина“ не подлежи на уговорки, без значение дали се изговаря от президент, премиер, депутат или обикновен гражданин.

Тъй като България не е самодостатъчна страна и в глобализиращия се свят разчитаме на участието си в ЕС като глобален център, всяка сила, всяка страна, която публично и реално се конфронтира с ЕС и НАТО, по дефолт се превръща в заплаха и за нас.

Както казват руснаците – „иного не дано“.

Ако искаме да влезем в Шенген например, ни трябва удостоверена и устойчива реалност на върховенство на закона, на ефективно правосъдие, на контрол върху престъпността (защото тя е мобилна и страните в Шенгенската зона се лишават от възможноста за граничен контрол) и най-вече увереност, че на територията на страната се спазват същите принципи и норми, каквито ги има в останалата част на Шенгенското пространство.

Казано по друг начин, другите страни от Шенген трябва да ни вярват, че можем да пазим тяхната сигурност, но не само от бежанци – те са лесно разпознаваем риск, а от преливане на системните дефекти в нашето развитие, включително небалансираното присъствие на руски официални интереси и зависимости в българската политика и институциите, както и възприятията за потенциален Троянски кон.

Дори самият спор на най-високо политическо равнище относно това дали Русия е заплаха – това, което е признат стандарт в страните от Шенгенската зона – е сигурен признак, че губим доверието на другите страни, че могат да разчитат на нашите преценки, на защитните механизми и съпротивителни сили срещу общата заплаха – срещу руските служби, организирана престъпност и кампании, които реализират хибридни въздействия.

Докато ние можем да си затваряме очите като държава и власти, че пристанището Росенец е условно суверенна българска територия, за системата Шенген това е риск и заплаха, при това несподелен и неуправляем.

Не може да се тълкува като изненада, че вътрешните министри на Холандия и Германия не горят от желание да удовлетворят исканията на бълтарското правителство за влизане в Шенгеската зона. Вие как бихте реагирали на тяхно място?

Тези хора не са българомразци, просто си пазят страните от рискове и заплахи, които ние не споделяме и не можем да управляваме. BulgariaAnalytica

(следва продължение)