Ако трябва с едно изречение да обобщим случилото се в енергетиката у нас през 2016-та, може да кажем: „Гръмките фрази и колебливи резултати“. Сред отчетените постижения са стабилизирането на сектора и гарантирането сигурността на газовите доставки. Както ще стане ясно по-долу, обаче, най-трудното тепърва предстои.
Финансови „абра-кадабра“ в НЕК
В края на отминаващата 2016-та, правителството в оставка се похвали със стабилизирането на Националната електрическа компания (НЕК) и оттам на сектора на енергетиката и преведе като пример скромната печалба от около 12.2 млн. лв, с която се очаква общественият доставчик за приключи годината. На пръв поглед това е голяма крачка напред, защото само година по-рано текущият финансов резултат на НЕК беше около 203 млн. лв. загуба.
Все пак, е прибързано да твърдим, че НЕК е оздравена, защото голяма част от проблемите бяха решени чрез разсрочване и прехвърляне на задълженията. Става въпрос са непризнатите от регулатра ДКЕВР разходи по изкупуването на тока от дългосрочните договори с американските централи, производителите на енергия от възобновяеми източници и високоефективните топлофикации. В средата на 2016-та непризнатите разходи на НЕК набъбнаха до 2.4 млрд. лв., като само година по-рано размерът им беше около 1.5 млрд. лв.
Увеличението дойде от кредита в размер около 1.046 млрд лв. (535 млн. евро), който БЕХ отпусна на НЕК, за да се разплати с ТЕЦ „АЕS Maрица-изток 1“ и ТЕЦ „КонтурГлобал Марица-изток 3“. (За целта БЕХ изтегли облигацинен заем от междунарден банков косорциум.) По този начин задължението към американските централи беше прехвърлено към компанията майка.
Утежнеие за финансовото състояние на обществения доставчик, но с хоризонт 2023-та, представлява и държавният заем в размер на 1,27 млрд. лв, който беше отпуснат на НЕК в края на годината, за да се разплати с руската „Атомстройекспорт“ (АСЕ) за произведеното оборудване за спряната АЕЦ „Белене“.
Разсрочените и прехвърлени задължения, скриват загубите на НЕК, но в краткосрочен план. В замяна – размерът им нараства с над 2 млрд. лв. в средносрочен и дългосрочен план, а компанията продължава да цъка като бюджетна бомба. Решението на проблема не е просто, но пък е отдавна известо и се казва преструктуриране на НЕК. Компанията има четири основни направление на дейност: производство на електроенергия, продажба по регулрани цени, инвестиции, продажба по цени на едро. Те не са отделени в дружества и по този начин не е ясно кои от тях генерират дефицити и кои – не. В годишните отчети на държавната компания тези дефицити не се виждат, защото всичко се в отчита един кюп. За да се реши проблемът с хроничните загуби на НЕК обаче, компанията трябва да се раздели на четири отделни дружества, според дейностите. Това е наложително и за да продължи либерализацията на електроенергийния пазар.
Либерализацията на електроенергиния пазар – to be continued (англ. „следва продължение“)
Дългоочкваният старт на електроенергийната борса, която е в основата на либерализацита на пазар на електричество, се случи все пак и това е добрата новина. Борсата създава прозрачност и вероятно ще бъдат изсветлени голяма част от договорите. Нейното начало беше на 1-ви април, Денят на шегата. От тази дата не на шега и битовите потребители у нас могат да излязат от регулирания пазар и сами да потърсят доставчици на електроенергия. Но въпреки всичко майтапът остана в замисъла на цалата работа, защото освобождаването на пазара засегна само изхода на системата или конкуренцията между електроразпределителните предприятия (известни още като „крайни снабдители“). И тук идва лошата новина: че на входа на системата се запази монополът на държавната НЕК. Както вече спомехме, НЕК има няколко отделни дейности: държи почти половината производствени мощности в страната. На регулирания пазар държавната компания е единственият купувач от производителите на високо напрежение, а като обществен доставчик – единственият доставчик на електричество по регулирани цени за електроразпределителните предприятия. На свободния пазар пък тя играе съществена роля като доставчик от последна инстанция за небитовите потребители. Всъщност, НЕК изпълнява функции, които в условията на либерализация се разпределят между различни участници. А това крие опасност от компрометиране на идеята за свободен пазар и не на последно място – запазва открехната врата за популизъм през цената на тока. Ако наистина искаме конкуренция, тя трябва да започне от производителите и след това да се пренесе към крайните снабдители. Иначе, част от лошите практики, натрупани през последните години ще се запазят.
Междусиситемните връзки и идеята за газов хъб: големи амбиции и проектна немощ
Пет от общо седем проекта през 2016-та в областта на газовата инфраструктура у нас имат подкрепата на Европейската комисия (ЕК), но въпреки това работата по тях върви вяло. Касае се за междусистемните връзки със съседните на Бъгария държави (Румъния, Гърция, Турция, Сърбия) и за разширяването на газохранилището в Чирен. Макар и по-малки, със среден бюджет между 200-230 мн. евро и съфинансиране от ЕС, тези проекти са важни за гарантирането на енергийната независимост на страната от Русия чрез диверсификация на доставките. Още, те са за част от политиката за енергийна сигурност в Югоизточна Европа.
След 7-годишно строителство, през ноември 2016-та, най-после беше открита първата междусистемната газова връзка на България със съседна страна, касае се за Румъния. За сега, газ може да тече само от България към Румъния, защото от румънска страна липсва помпена станция. Очаква се такава да бъде монтирана около 2019-та и макар с отложен хоризонт, диверсификацията на газовите доставките към България, а с това и дългоочакваната либерализация на пазара, вече не е мираж. И макар че от Бъгария към Румъния, газ може да тече, все още клиенти няма.
Но пък клиенти има за друг интерконектор, с Гърция. Той обаче не е готов. Строителство може за започние в началото на 2017-та и да приключи до края на 2019-та. Проектът ще повиши конкуренцията, защото по него ще получаваме азърбейджански газ, който може да задоволи около 1/3 от сегашното потребление на страната (ок. 3 млрд. куб. м. годишно).
Газовата връзка със Сърбия трябва да бъде построена да 2018-та. Проектът беше готов още през 2015-та, а меморандумът за строителството на съоръжението между Бъгария и Сърбия се подписа близо година по-късно, в началото на ноември 2016-та.
На газовата връзка с Турция се разчита у нас да идва ирански газ, както и от каспийския регион по Трансанадолския газопровод (ТАП), който е част от подкрепяния от ЕС Южен газов коридор. Предпроектното проучване беше готово към средата на 2016-та. Поради геополитическата обстановка в региона, през който ще минава трасето и политическата нестабилност през годината в Турция, обаче, не е ясно кога ще започне изпълненито на проекта.
Разширяването на газохранилището край врачанското село Чирен започна през 2015-та и трябва да приключи през седващата 2017-та година. Възможно е обаче срокът да бъде удължен, тъй като избрания от „Бугартрансгаз“ подизпълнител на сеизмичните проучвания, румънската Prospectiuni, дни след края на процедурата поиска да бъде обявена в несъстоятелност. Това се случи през август. А Комисията за защита на конкуренцията (КЗК), обяви избора за незаконен.
През 2016-та, много голямо внимание беше отделено и на един имиджов проект за газов хъб „Балкан“ до Варна. Той беше анонсиран от от премиера в оставка Бойко Борисов и „пришит“ към газохранилището в Чирен. И някак измести центъра на интереса. За завършването на разширението в „Чирен“, обаче, страната ни трябва да отдели около 120 млн. евро (защото други 110 м. евро са осигурени от ЕК), но така и пари няма. Вместо това, обсъждаме газовия хъб на стойност между 1.2 – 2 млрд. евро. Дори се появиха официални изказвания, че ЕК подкрепила строитеството на хъба, но как точно не е ясно. Защото той така не и беше включен в списъка с приоритни за финансиране проекти. . Интересно е, че и „Газпром“, също не прояви интерес. А подобен проект ще ни изправи пред конкуренцията на Гърция и Турция, през които вече са планирани големи газови потоци – от Южния газов коридор, „Турски поток“ и от Средиземно море.
Амбициите за газов хъб (както и една друга илюзия – за рестарт на проекта АЕЦ „Белене“), оставят впечатлението, че правителството в оставка предпочете думите пред конкретните действия. По някаква случайност подобно протакане работи по посока на пазарните интереси на Москва. Неумението да се управляват малки проекти, като строителството на междусистемните газови връзки, поставя под съмнение амбициозните планове за имиджови проекти. Искаме да изминем километри с една крачка, но се спъваме в малките стъпки.
Виргиния Стаматова
