Това е снимка, която обиколи целия свят. Като от филм на Куентин Тарантино, мъж в костюм насочва пистолет, с леко отворена уста, по средата на вик. Той току що е убил руския посланик в Турция на арт изложба.
Мъжът, заснел ужасяващата снимка, който държа камерата си насочена срещу убиеца по време на хаоса и страха, дори не е бил там, за да отрази събитието. Фотографът на „Асошиейтед прес”, с 30-годишен опит, имал среща със стар приятел, който предложил да отидат в галерията.
Но 58-годишният Бурхан Озбилици е професионалист. Рядко излиза без лаптопа и камерата си. Журналистът не спира да е журналист. В този момент, задължението му да документира събитието надделя над страха за собствения си живот, гледайки право в очите мъжът, размахващ пистолет.
Фотографът получи отличия от всички краища на света, от хората, от медиите. Всички са възхитени от неговата решителност по време на криза.
„Колко смел трябва да е Бурхан Озбилици, за да заснеме тези снимки”, коментира Бари Малун, редакторът на английския сайт на „Ал Джазира”. „Толкова отдадени служители често остават неоценени, а те са герои.”
Кариерата му, изпълнена с подобни събития, го е подготвила изключително добре, за да бъде свидетел и на убийство. В началото на своята кариера, година преди да започне работа в „Асошиейтед прес”, той отразява събитие, на което имат опит за убийство срещу тогавашния министър-председател на Турция Тургут Йозал. Хората започват да бягат, Озбилици остава. Полицията застрелва убиецът, фотографът коленичи до трупа и снима.
„Когато това се случи, всички бяха в паника. Целият ми живот мина на лента, детството ми, всичко, като филмова сцена”, каза в интервю Бурхан Озбилици. „Тогава си помислих, че никога не съм наранявал някого, не съм правил лоши неща, не съм крал. Аз съм честен човек. Това ми даде някакво спокойствие, увереност. Казах си, че нищо няма да ми се случи и Бог ще ме пази.”
Озбилици е отразявал войни
, земетресения, глад и разруха. Виждал е смъртта и душевната болка, хората в най-слабите им моменти. Загубил е приятел, който загинал докато снимал конфликт.
Така че, когато в понеделник Озбилици моментално започнал да снима убиецът, опитът му го окуражил. Той каза, че си спомнил как баща му все казвал, че ако някога си в опасна ситуация, но имаш шанс да сториш добро, трябва да рискуваш.
Когато бил момче, Озбилици все пишел и изследвал непознатото. Обичал природата и бил много любопитен. Още тогава бил журналист, водел си дневник на всичко, което е направил. Баща му го наричал „дивият вълк”, но го предупреждавал да се пази от истинските вълци, за да не го изядат.
Колежка на Озбилици, Сюзън Фрейзър, разказа за едно интервю с министър от правителството, който не харесвал нейните въпроси и я обвинил, че е „чужд агент”, който работи в „чужд интерес”. Към края на напрегнатото интервю, Озбилици вдигнал поглед от камерата си и я защитил.
Той й казал: „Сюзън, трябва да покажеш на уважавания министър някакво уважение. Той не е свикнал да бъде интервюиран от независим журналист, който се осмелява да пита различни въпроси. Той е свикнал да отговаря на журналисти, близки до правителството.” Сюзън Фрейзър каза, че и тя, и министърът, били стъписани от думите на Озбилици.
Фотографът е и много състрадателен. Два дни след стрелбата той още мисли за убития Андрей Карлов. Озбилици го описа като спокоен, любезен, достоен човек.
„Толкова съжалявам, толкова ми е тъжно. Той загуби живота си пред мен”, каза фотографът. „Толкова съм тъжен и се надявам, че хората са си научили урока след тази трагедия, така че никога да не се повтаря.”
Брайън Мърфи, редактор на „Уошингтън поуст”, който работил дълго време с Озбилици, тъй като той бил кореспондент от Турция, смята, че приятелят му често мисли за другите хора. Той разказа за едно земетресение от 1999г., при което Истанбул бе почти разрушен. Тогава Озбилици спял навън, за да докладва за разрушенията.
„Работих по една история за един от блоковете в града, отразявах смъртните случаи и нешастието”, каза Мърфи. „Надолу по улицата – на фона на купчини чакъл и разби мебели – видях деца, които се събраха около Бурхан. Той беше донесъл една торба пълна с лакомства от Истанбул и даваше на благодарните деца, които току що бяха загубили домовете си и, в някои случаи, техните родители. “
Почти по същия начин е постъпил и при земетресението в Пакистан през 2005г. Повечето журналисти стояли само за кратки включвания, защото нямало вода или храна. Озбилици обаче останал най-дълго – къпел се в реките, а често оставял фотоапарата си, за да помага на ранените.
„Да помагаш на хората е изключително важно. Това е част от журналистиката”, каза той. Както и да направиш материал.
„Това беше моя професионална и морална отговорност. Можеше да бъда ранен или дори убит, но трябваше да си свършва работата”. Така Озбилици коментира инцидента от понеделник. „Вярвам в силата на снимките. Смятам, че една снимка казва много повече от хиляди думи”.
