Руската пропаганда определя политическата криза във Венецуела като “империалистически заговор”, воден от Съединените щати, чиято цел е да изтласка руския съюзник: „законното“ и „прогресивно“ правителство на президента Николас Мадуро. Между другото, подобни лайтмотиви има и у нас в изказванията на левицата и прилежащите й сателитни медии.
Руските амбиции в Латинска Америка – преди и сега
За младите всичко това звучи необяснимо, но всъщност, апетитите на Кремъл към Латинска Америка датират от десетилетия. През 60-те години Москва изпраща техника, войски и дори ядрено оръжие, за да подкрепи режима на Фидел Кастро в Куба. През 70-те години на миналия век Москва открито поддържа чилийското правителство на тогавашния президент Салвадор Алиенде, макар че не му помогна, когато беше свален, след кървав преврат. През 80-те години Съветският съюз доставя оръжия, помощ и военни съветници на сандинисткия режим в Никарагуа. Днес формално Съветският съюз не съществува, но политическата линия на комунистическа Русия се поддържа от руския президент Владимир Путин. В Европа той се позиционира като консервативно-националистически лидер – приятел и поддръжник на десните националисти и популисти.
Времето в Латинска Америка обаче сякаш е спряло или по-точно – политиката му там следва безусловно това, което правеше СССР. Приятелите на Русия във Венецуела са Мадуро и неговият предшественик Уго Чавес , комунистическият режим на Куста, който наследи Кастро в Куба и санидинският лидер Даниел Ортега в Никарагуа. В Латинска Америка, Москва подкрепя левите режими, в опит да изгради стратегическа опора в “задния двор” на САЩ – политика, водена от чист антиамериканизъм.
Миналия декември руските въздушно-космически сили (ВКС) разположиха два стратегически бомбардировачи „Ту-160“ във Венецуела, които прелетяха разстоянието от Русия до Каракас без прекъсване, със зареждане с въздуха и след това се върнаха обратно. Седмици след това с транспортни самолети „Ил-62“ и „Ан-124“ във Венецулеа бяха „доставени“ оборудване и наземни техници. Обявената от Кремъл цел беше да се създаде временна оперативна база. По пътя беше използвано междинно презареждане на остров Сал в Кабо Верде – стратегическа летателна площадка, построена по време на Студената война със съветска помощ за да има къде да кацат за зареждане съветски военни самолети.
Предишни „екскурзии“ до Венецуела на Ту-160 имаше и през септември 2008 и ноември 2013. Министърът на отбраната Сергей Шойгу обяви, че Русия планира да продължи да изпраща стратегически бомбардировачи до Венецуела, както – военни кораби с крилати ракети. Обяснението на Москва е, че разполагането на бомбардировачи във Венецуела е отговор на дейтвията на Организацията на Северноатлантическия договор (НАТО), която създава бази близо до границите на Русия. В допълнение Кремъл обмисля създаването на постоянна оперативна база във Венецуела.
Военното сътрудничество между Каракас и Москва е факт
Междувременно миналия месец във Венецуела кацна Ту-160. Според официалната информация – невъоръжен (което е невъзможно да се провери). Тези стратегически бомбардировачи взеха участие в съвместни учения с венецуелските военновъздушни сили. Според руските военни източници, те определено превъзхождат самолетите СУ-30. Възможно е кацналия през януари военен самолет Ту-160 да е превозил на борда си най-новите руски крилати ракети с дълъг обсег, тествани по цели в Сирия, или ракета Х-102 с ядрена бойна глава. Х-101 и Х-102 имат обхват от около 5 500 км и може да носят полезен товар до един мегатон. С такова оръжие, почти веднага след излитане от Венецуела, бомбардировачът Ту-160 може да стреля по цели, разположени в континенталната част на САЩ. Следователно дори в Латинска Америка да има няколко такива бомбардировача, те биха могли да представляват сериозна заплаха, принуждавайки САЩ на свой ред да разположат противоракетни отбранителни средства.
Венецуела е стратегически важна страна, богата на петрол. За да се осигури тясна връзка с лидерите и армията там, Москва е продавала дълго време оръжие на кредит, чиято стойност е милиарди долари, а държавният петролен завод „Роснефт“ (контролиран от близкия до Путин бизнесмен Игор Сечин) е инвестирал милиарди в добива на петрол и плащането на парични аванси на Мадуро, с надеждата разходите да бъдат покрити от бъдещи доставки. Нито паричните аванси на Сечин, нито търговските кредити за оръжие са изплатени, разбира се. Дълговета в крайна сметка могат да бъдат отписани от новото опозиционно венецуелско правителство на Хуан Гуайдо, ако той успее да изкара Мадуро от страната. И въпреки че Мадуро засега успява да удържи властта с помощта на Русия, няма ресурс да обслужва заемите. Затова отписване на част от венецуелски дълг изглежда неизбежно.
Има ли руски войски във Венецуела?
Някои кръгове в Москва се застъпват за по-балансиран подход към кризата във Венецуела, като твърдят, че продължаващата подкрепа за Мадуро е безсмислена. Те считат, че за Русия е по-добре да установяви контакти с опозицията, за да подсигури поне част от многомилиардните си инвестиции. Гуайдо призовава „руските и китайските инвеститори“ да спомогнат за гладкото преминаване на властта, обещавайки по-нататъшно сътрудничество. Но Кремъл изглежда настроен да подкрепи Мадуро до кървавия край, който за съжаление изглежда неизбежен. Руския външен министър Сергей Лавров коментира наскоро: „САЩ са решени да отстояват до край смяната на властта (във Венецуела). Ще подкрепим легитимното правителство на Мадуро с всички налични средства ”, закани се още той. Ако улесни прехода на властта във Венецуела, Москва наистина може да запази част от инвестициите си. Поради факта, че балансът на силите във военната индустрия е в полза на Америка, е напълно ясно, че номерът с потенциалната заплаха за територията на САЩ, няма да мине.
На този етап не е ясно дали Русия би могла да излезе отвъд гневните думи и обвинения, като предприеме тайно или пряко военно действие. Засега няма информация Кремъл да е вземал официално решение за военна помощ или евентуална намеса във Венецуела в полза на Мадуро. Въпреки това имаше съобщения, че стотици руски наемници от известната частна военна компания „Вагнер Груп“ са пристигнали в Каракас, за да защитят Мадуро. Кремъл отрича, че има руски контрагенти във Венецуела или руско участие в предполагаемите опити за изнасяне на тонове златни кюлчета от Централната банка в Каракас с помощта на руски чартър. Но да не забравяме горчивият урок от Сирия. През 2015 Москва многократно отричаше намеренията за разполагане на силите си в Сирия, но всъщност подготовката вече беше в ход. Вицепремиерът, отговарящ за отбранителната промишленост, Юрий Борисов, отрече, във Венецуела да има руски военни. Но той каза пред журналисти: „Русия продължава да наблюдава развитието“. Изказването му звучи двусмислено.
Политическият театър „Венецуела“ в САЩ и Европа
Хуан Херардо Гуайдо Маркес, е политически „побратим” на левите партии в Европа и в частност на родната БСП, формално погледнато, макар родните социалисти да подкрепят Мадуро. Партията му „Народна воля” е сравнително нова, определя се като социалдемократическа и лява и членува в Социалистическия интернационал. Нейният национален координатор Леполдо Мендоза Лопес е затворник, който през 2015 е лишен от право да бъде избиран (за което правителството на Мадуро беше осъдено единодушно от Международния съд по правата на човека).
Във Венецуела, Белият дом подкрепя представител на социалдемокрацията и партия, която стои на леви политически позиции, защото по някакъв начин те отговарят на интересите на страната. Причините са много, например САЩ са основният купувач на венецуелския петрол, редица огромни американски компании оперират в страната и губят много пари от корупцията и от некадърността на държавното управление. (От години добивът на петрол, който се извършва от национализираната държавна нефтена компания, непрекъснато спада).
Европейските държави, които отказаха да подкрепят Гуайдо са Италия, Гърция, Румъния, Кипър, Ирландия, Словакия и Словения. Въпреки това, всички те категорично посочиха през миналата година, избора на Мадуро за президент като нелегитимен (за разлика от нашата БСП и президента Радев).
Обяснението може да се потърси не по линията на политическата принципност, а на икономическите интереси. В Гърция има огромни руски капитали; италиански компании строят руските газови тръби (на “Северен поток 2“, и “Турски поток”). Гръцката част на Кипър флиртува с Ердоган, за да не пламнат размирици там. Словакия, Словения и особено Румъния и Ирландия са се втренчили в китайските инвестиции (Китай подкрепя Мадуро заради договорите за нефт с него и обещанието му за огромни китайски концесии).
Нашата страна официално подкрепи Гуайдо, но на цената на кървав политически театър: президентът и БСП бранят диктатора със зъби и нокти, докато правителството се солидаризира с повечето държави от ЕС. Т.е. държавното управление пее едновременно на два гласа (хем иска да угоди на САЩ и ЕС, хем да не развали достулука на Кремъл!) . Защото за разлика от особената позиция на шестте държави, която е съобразена с националните им интереси, в драматургията на родната пиеса Радев и БСП играят ролята не само на саботьор на признаването на Хуан Гуайдо като временен президент, но и легитимират правителството на Мадуро. А това изцяло и докрай е само руска позиция.
