Историята, която изучаваме в училищата, е предимно военна. Много по-малко уроци са посветени на тривиалните години на мир. Войните са тези, които трябва да знаем. Защото е факт, че тези катаклизми оформят и променят историята. Такава, каквато я изучаваме.
Да се опитаме тогава да “изучим” историята на войната между двама български генерали от резерва, които от около две години и нещо насам воюват за “народната любов”.
Двамата генерали имат своя (пред)история от времето на комунизма. Били са под пагон по времето на партийния нагон. Без него кариера трудно, направо невъзможно, можеше да има един амбициозен младеж.
Единият е служил в редиците на МВР, а другият на МНО.
И двамата нямаше да напуснат полигона на своето кариерно маршируване и да се дислоцират на политически позиции, ако не са били забелязани и посочени от селекционери, чиято работа е да вадят от редиците на маршируващите отделно взети пешки, за да ги превърнат в офицери и генерали. Местят ги на шахматната дъска на “голямата политика” в уж малката България, която се оказва все пак голяма работа в геополитиката поради своето важно място в пъзела между Изтока и Запада.
Единият го забелязват руснаците. А другия го набелязват руснаците. Само че не си го признават. Нито руснаците, нито забелязаният и набелязаният.
На хартия и двамата са натовци. За единия пишеше в един изтекъл в интернет американски дипломатически доклад от София, че се прави на атлантик, но душата му е в Русия. За другия същото е ясно и без да изтича нищо подобно в никакъв американски доклад.
Двамата се борят изначално като новодошли в политиката да се покажат като набиращи влияние и симпатии в публичността чрез лоста. Не онзи, за който пледирал Архимед, за да преобърне света. Става дума за лост, наричан в казармата висилка. Единият висеше на висилката като за снимка на корицата на списание. Другият при първа медийна възможност реши да навакса и се врътна с коремно упражнение за пред публиката при посещение в пловдивска казарма.
Те страшно обичат да се вживяват в многострадалната пиеса на подмазвачеството пред простата публика в ролята на човека от народа по джапанки, по потници като работници (на народната нива). Имитират в просторечието си Човека от народа от Правец. На когото и двамата удивително приличат физически.
Единият пилотираше съветски МиГ, който аварира като несменяема от времето на съветския колониализъм летяща машина на въоръжение у нас откакто СССР светува(ше) на този свят. Другият го возят на западен Фалкон, който все нещо аварира – онзи ден и на кацане в Брюксел. Не е ясно кой има повече часове във въздуха (под налягане в тяхната политическа кариера).
Когато генералът-летец отлита да се кланя на Путин в Сочи, генералът-пожарникар го догонва на пожар седмица по-късно в Москва. Кой печели в тази надпреварва само Кремъл знае, но не ни казва. Състезанието е ожесточено.
Генералът си пада по руските енергийни проекти. Другият генерал не пада по-долу.
Униформено и двамата генерали мърморят срещу западните санкции срещу Русия. Солидарно никога не употребяват думата „агресия“ по адрес на руската агресия срещу Украйна.
Да продължавам ли или вече сте познали? Имената на генералите попълнете сами в тази игрославица.
