Ф. Димитров: Участието на България в ЕС е най-хубавото нещо през последните 140 години (ВИДЕО)

Бившият премиер на България (1991-1992 г.) и настоящ конституционен съдия Филип Димитров взе участие в организираната от ДЕБАТИ.бг конференция на тема „Политиките на България в евроатлантическата реалност“. От форума бяха част и бившият министър-председател на Белгия и бивш председател на Европейския съвет Херман Ван Ромпой, посланикът на САЩ в България н. пр. Ерик Рубин, президентът на България (2012-2017 г.) Росен Плевнелиев и икономистът и създател на Института за пазарна икономика доц. Красен Станчев.

Публикуваме без съкращения речта на Филип Димитров:

За мен е голямо удоволствие да участвам в тази конференция поради няколко причини, които ей сега ще изясня. Мисля, че тя има хубаво заглавие и преди да започна да говоря по това, което ми е предписани като тема, искам да направя две предварителни бележки.

Първата бележка е свързана с времевия отрязък, който ние коментираме. Разбира се, България е член на ЕС от 2007 г., слава Богу. Това е едно от най-хубавите неща, които са се случвали на България заедно с другото също така в пакет най-хубаво нещо – че от 2004 г. тя е член на НАТО.

Трудно е обаче, особено когато говорим за правната система на България, да започнем от там. Покойният Вацлав Хавел – един човек, когото аз считам за един от колосите на новото време – правеше много ясно разграничение между антикомунистическите революции и т. нар „цветни революции”, т.е. между тези революции, които свалят един комунистически режим, за да изградят демокрация и тези революции, които се борят да направят света едно по-добро място за живеене, да премахнат корупцията и да донесат просперитет на хората.

Тези вторите много често са твърде аморфни и невинаги завършват добре. Първите обаче имаха една много ясна характеристика – те знаеха откъде идват и следователно знаеха къде отиват. Много е важно да се знае това.

Поставянето на едно събитие в посоката на откъде идва и накъде отива е може би фундаментално, за да му придаде смисъл. Ние в България извършихме антикомунистическа революция и, подобно на останалите страни, които извършиха такива антикомунистически революции, знаехме откъде идваме и къде отиваме.

Затова и нашата правна система буквално от първия ден, буквално още от 91-а година, когато започна да се пише Търговският закон, представляваше едно ясно насочване в посока, която беше добре дефинирана. Освен това беше и нам позната.

Има сега една мода да се правят съпоставки между transitional justice на Руанда и Чешката република, но тези съпоставки са малко смели. Когато се пренася земеделският опит от Танзания в Грузия, което съм наблюдавал с очите си да извършва Световната банка, това също не е нещо, което винаги гарантира успеха на мероприятието.

Но когато става въпрос за страните от Източна Европа, то те имаха зад гърба си опита на общество от друг тип, т.е. те отхвърлиха комунизма не за да започнат от празно място, а за да се опрат на едни стандарти, съществували вече в тях, които можеха да бъдат развивани съобразно изискванията на новото време.

Втората бележка, която искам да направя предварително и която е свързана с това защо ми харесва толкова названието на тази конференция, е, че в нея се поставя въпросът за България като член едновременно на ЕС и НАТО.

Понякога ентусиазмът ни кара да забравяме някои важни неща. Както казах, участието на България в ЕС е най-хубавото нещо, което ни се е случвало в последните 140 години, но това не трябва да ни пречи да си даваме сметка, че като част от Европа България е преди всичко фундаментално част от Западния свят.

Този Западен свят се дефинира до голяма степен чрез НАТО и, разбира се, още няколко държави, които повече или по-малко се доближават до него. Но този Западен свят е носителят на ценностите, които ние отстояваме и наричаме най-общо „демократични” и благодарение на които и европейската идея успя да разцъфти, и европейският просперитет успя да бъде създаден и удържан, защитаван от силите на НАТО.

До голяма степен ценностите, за които ние говорим, са общите ценности на този Западен свят. Разбира се, има нюанси, има специфики. Но когато говорим за европейските ценности, ние разбираме преди всичко този общ конгломерат от западни ценности и някои специфични неща, които не съм сигурен, че винаги са най-важното нещо за самата Европа.

Разбира се, има идеи, които се раждат на едно място, възприемат се на друго. Има някои интересни нови постулати, които започват да се налагат в ЕС, които са измислени май някъде по бреговете (западния или източния) на САЩ, но това само още веднъж показва колко са близки нашите връзки. И това не трябва да бъде забравяно.

Парадоксалното е, че точно когато говорим за правната система, това в най-малка степен е приложимо. Действително начинът, по който е структурирана правната конструкция на изток и на запад от Ла Манша, особено между САЩ и Европа (макар че Канада, както знаем, е една комбинация между двете системи и то доста успешна), е нещо, което повече акцентира като че ли върху специфичния характер на европейската принадлежност.

Тези развития в правната система на България през споменатия период имат до голяма степен своята основа назад във времето, защото България като правна система беше една от относително съхранените.

Отварям една скоба. Законите, които се пишеха в комунистическия свят, по необходимост преповтаряха доста голяма част от законите на нормалните държави. Тук-там-е имаше, разбира се, достатъчно неща, които като вкараш пет думи, можеш да обърнеш смисъла на всичко. Но конструкцията до голяма степен следваше онова, което бяха и предвоенните законови идеи.

Начинът, по който се законодателства в Европа, е нещо, от което дори и комунистическият свят не можеше да избяга, превръщайки го в нещо фалшиво, разбира се, в едно бързо вдигане на ръка.

В крайна сметка не знам точно как е гласуван Наполеоновият кодекс, аз не съм бил там, както отгатвате, но като си представя колко текста има в този закон и колко относително бързо той е минал през френското Национално събрание, догаждам, че тази практика не е била невъзможна и тогава.

Структурата обаче помагаше да се развият неща и да се попълнят онези огромни дупки, които съществуваха в законодателството поради комунистическия режим и да се мисли за изправяне на онези ужасни неща, които той беше вкарал вътре.

Отварям една скоба: с мъка обаче трябва да констатирам, че макар въпроси, свързани с характеристиките на инспектората на Висшия съдебен съвет бяха обект на много задълбочени разговори с нашите европейски приятели.

Едно такова чудо като вкарването в Наказателно-процесуалния кодекс на абсурдната, за да не кажа по-лоша дума, фраза, че съдът търсел обективната истина – нещо, което представлява мъчително комунистическо наследство според мен – не биде забелязана и някак си не предизвика остра реакция. Може би затова, защото тя отговаря на някои марксистки постулати, които не се считат за напълно несъвместими с демократичните разбирания на съвременния Западен свят.

Затваряйки тази скоба обаче, можем да подчертаем това, че във всички тези години работата по промени в законодателството беше интензивна. За тези, които обичат статистиката, аз бих могъл да дам следните цифри: Оказва се, че на година българският парламент гласува горе-долу около 100 законодателни акта.

За тези, които са почитатели на надничарския подход към работата на политическите представителства, това би трябвало да звучи респектиращо и стимулиращо. От тези стотина акта 10-12% са нови (говоря най-вече за периода след 2010 г.), останалите представляват корекции, поправки, допълнения и изменения на вече съществуващи актове.

Другояче казано – кипи интензивен труд в парламента. И много хора, които си мислят, че българските депутати са някакви мързеливци, които не си топлят седалките на столовете достатъчно често, са в грешка. Всъщност законодателни действия има.

Има обаче една много интересна динамика. Между 9 и 40 законодателни акт годишно биват изменяни повече от един път. В една епоха, когато всички говорят за това, че най-важното нещо е промяната, когато всички търсят доказателство за това, че ние извършваме промяна, това може би не е толкова удивително. В крайна сметка наблюдаваме го във всички сфери на живота, включително и в брачното право.

Очевидно е, че това събужда въпроса дали са достатъчно съвършени актовете, които се произвеждат и остава място за коментар дали по най-добрия начин извършваните изменения са правени в съответния момент, или това налага правенето на последващи.

Шампиони в измененията са Кодексът за социално осигуряване, Законът за здравето и Кодексът на труда. Те са от едната страна – свързани с очевидни социални теми, които може да се каже, че непрекъснато подлежат на усъвършенстване. Законът за обществените поръчки и Законът за кредитните институции – те засягат опита да бъде вкарано в рамки онова, що трудно се вкарва в рамки – и Законът за движение по пътищата – вие сами отгатвате защо.

Най-много изменения обаче е понесъл Законът за съдебната власт. Това ме кара да отворя една скоба. Ние много пъти обсъждаме (и това е тема, между другото, не само в България – Венецианската комисия, в която има честта да участвам, в 70% от случаите се занимава със законодателни актове или конституционни актове, които са свързани със ситуацията на съдебната система), това е тема, която засяга всички.

Тя е тема неслучайно, защото ако се върнем малко в историята, вие ще видите, че един от създателите на идеята за разделението на властите, сиреч за модерната демокрация, Джон Лок не я споменава, а Монтескьо я нарича власт, ама не съвсем.

Това е така до голяма степен, защото съденето е било до такава степен свързано с властта като такава, че е било по-трудно да се раздели на клонове. Ако си спомняте, тези от Вас, които са попадали на Светото писание, там се говори за управниците на Израел като хора, които „съдеха над Израиля” еди колко си време.

Така или иначе, изключително важно е, когато се говори за разделение на властите, съдебната власт да бъде схващана като власт. Тъкмо в тази насока ние, и като казвам „ние” имам предвид не само ние българите, но ние в Европа често се изправяме пред необходимостта да търсим решения.

Лично аз си мисля, че един клон на властта е власт тогава, когато той може сериозно да се противопоставя на останалите клонове. И понеже по някакви причини, и те са конюнктурни, се наложи няколко пъти да споменаваме Италия с лошо, аз искам един път да я спомена с хубаво. Това разбира се е един по-скоро исторически въпрос. В Италия и най-нискостепенните съдилища имат правото да адресират конституционен въпрос, да предизвикат конституционно дело пред Конституционния съд.

Всъщност много модерно в момента в Европа е да се говори за индивидуалната конституционна жалба, която била нещо много хубаво и която в много рядък брой случаи бива разгледана от съответните съдилища, защото в огромния брой случаи се оказва, че хората действат в посока, която не е допустимата. Като едва ли не социален начин се схваща тази възможност за ниските съдилища.

България се опита да внесе принос в това отношение като тя даде право на конституционна жалба на омбудсмана и на Висшия адвокатски съвет. Това са места, където проблемът на гражданина отива и той може да го вкара в една конституционна процедура чрез филтъра на тези две институции.

Ако това може да прави и ниският съд, защото у нас в момента съществуват тази възможност само за върховния съд и неговите състави, тогава съдът няма да е специализирана услуга, както някои си мислят, а ще бъде власт в истинския смисъл на думата.

Затварям тази скоба с това мое лично предпочитание, но в същото време подчертавам, че тези две нововъведения в българската конституция – правото на омбудсмана и на ВАдС да предявяват такава жалба са изключително полезни.

Въвъ връзка със законодателството могат да се кажат още много неща. Хубаво е да се отбележи, че една много голяма част от законодателната активност на българския парламент – някъде около половината законови актове представляват всъщност транспониране на директиви или прилагане на регламенти, което означава нашата дълбока връзка със законодателната дейност в ЕС.

До голяма степен е въпрос на умения да бъде транспонирано онова, което предлага или решава ЕС в българското законодателство. В същото време следва да имаме предвид, че около 25-26 уведомителни писма и поне 9-10 мотивирани становища (т.е. отново неща, които произхождат от ЕС без да са задължително ангажиращи българския законодател) също така идват до парламента.

Интересното обаче е, че тук има един въпрос, който също би заслужавал разглеждане и с това вероятно ще завърша. Това е въпросът около семейните отношения в България.

Стана дума преди малко за драмите около Истанбулската конвенция и настъхналите интерпретации, които много хора са склонни да правят по повод една или друга инициатива в тази насока. Има обаче едно просто нещо, от което България се нуждае.

В Българската конституция е записано, че бракът е съюз между мъж и жена. Конституционен въпрос. В същото време обаче българският Семеен кодекс почти нищо не казва за ситуацията, в която две лица живеят на съпружески начала и от това произтичат разнообразни законови, имуществени и т.н. последици.

Един хубав пример в това отношение беше Франция доскоро. Мисля че и там вече беше приет еднополовият брак. Така или иначе там отдавна съществува фигурата на това законово съжителство между две човешки същества без по-нататъшни конкретизации.

На мен ми се струва, че това би било едно решение за България, което от една страна не би накърнило чувствата на по-традиционно мислещите хора, които смятат, че в съюза на мъж и жена, който някак си може да произведе по автентичен начин деца, има нещо по-специфично, отколкото в другите съюзи и едновременно с това да гарантира защитата, уважението и всички разумни ефекти на съжителството именно на тези хора, които попадат извън категорията „брак” по смисъла на семейния кодекс.

След като казах всички тези неща, аз си давам сметка, че те не стигат, за да се систематизира българското законодателство през споменатия период и промените в правната система. Но мисля, че това са основните неща и базирането им върху ценностната система на Западния свят с всички тези специфично европейски характеристики, за които стана дума по повод директивите и регламентите и разбира се, проявяване или по-скоро поддържане на онова ясно разбиране за това откъде идваме и къде отиваме, което не трябва да бъде изпускано от очи.