„Голи са народите без книга“, казва Константин Кирил Философ. За тези думи се сещам винаги на 24-и май. Най-светлият български празник! Празник на буквите, на солунските братя Кирил и Методий, единственият празник, който без всякакви уговорки ни обединява нас българите.
На този ден всеки се връща в детството си и си спомня засмените учителски лица, стройните редици, букетите с цветя и възбудата сред учениците. И така е вече повече от 150 години.
Въздигането на Кирил и Методий като равноапостоли и велики християнски учители става в България още с идването на техните ученици през 866 година, а сведения за отбелязване на празника им на 11-и май, според стария календар, има още през ХII век. Двамата братя създават глаголицата, на основата на която след това се оформя кирилицата. Макар и променена през годините, тя се използва и днес от над 250 милиона души по света. На нея пишат руснаци, украинци, сърби, словаци, черногорци, беларуси и още много други народи. Кирилицата е официална азбука в Монголия, а до 19-и век се е използвала и в Румъния. Но първо я взимаме ние, българите, и така се превръщаме в доминиращ културен фактор на Балканите и в Европа.
Днес повече от всякога имаме нужда да си спомним за величието на България и обръщайки поглед назад, да видим с гордост настоящето. Само тази гордост сега ще ни даде увереност в бъдещето. И ако се замислите – няма как да не се гордеем, че още през 1813 година, когато някой от сегашните държави в Европа дори не са съществували, в Шумен ние вече сме отбелязвали Деня на Светите братя Кирил и Методий.
Съвременните историци се обединяват около тезата, че истинските чествания са започнали през 1851 година в Пловдив по инициатива на големия възрожденец Найден Геров, а само година след това вече се е празнувало и в Цариград, Лом, Скопие, Варна, София.
След Освобождението на България значението на този празник се засилва изключително много, защото голяма част от българските територии остават в пределите на Османската империя и там започва засилена турска, гръцка и сръбска пропаганда за асимилиране на местното население. В този тежък период 24-и май се превръща в символична дата, която сплотява техния дух и им припомня славното минало. Честването на двамата братя става най-яркия пример на национална идентичност, на българско преклонение през образованието, науката и културата и на българския стремеж за единна държава. Неслучайно в смесените райони повечето от новите църкви, които се строят след Освобождението носят името Кирил и Методий.
Това е бил и водещият мотив на преподавателя по френски език в Русенската мъжка гимназия Стоян Михайловски, когато през 1892 година написва стихотворението „Върви, народе възродени”. Вярно, по времето на комунизма от текста са премахнати цели куплети, но в началото на 90-те години, след демократичните промени в страната, оригиналният текст е възстановен.
Главната заслуга за силното звучене на известния химн обаче е на талантливия композитор Панайот Пипков, който 9 години по-късно в Ловеч, създава мелодията в час по музика. Тогава вижда един от учениците му да чете стихотворението и, както самият Пипков разказва след това, „още непреполовил бисерните му куплети, в главата ми прозвуча вдъхновената от тях музика“. Грабнал тебешира и започнал да пише нотите на черната дъска. 15 минути по-късно учениците вече припявали, а на следващата 1902 година химнът се изпълнява във всички български училища.
Химн, който и до днес ни изпълва с гордост и самоуважение!
Химн, от който отново имаме нужда. За да се събудим, за да отминат годините на голямото българско униние. Годините, през които стотици хиляди българи напуснаха страната си, обвинявайки я и хулейки я. През които много български майки сами пропъждаха децата си с пожеланието да отидат да живеят в друга, нормална държава.
Дано и днес вечният български химн ни обедини и дано успеем да научим децата си да го пеят, така както нашите майки някога научиха нас.
