Спазаряването на водещите позиции в ЕС се превърна в драма, разиграла се пред очите на милионите европейски избиратели. Планът на германския канцлер Ангела Меркел да договори „сделката за Европа“ по време на срещата на върха на страните от Г-20, в търговската столица на Япония – Осака миналата седмица, претърпя пълен крах. Това е едно от най-сериозните поражения в кариерата й – у дома и на европейската сцена – въпреки че тя успя да осигури на коалиционния си партньор и министър на отбраната Урсула фон дер Лайен председателския пост на Еврокомисията.
А завихрилата се „игра на тронове“, не беше само шоу. Освен овехтялото партньорство между Берлин и Париж, хаосът и неразбирателството сред европейските лидери не са без значение и крият реални рискове. На практика, европейската конструкция е на технократите в Стария континент: на онези, които си мислят, че знаят как, а електоратът не знае и не бива да се произнася по съществените въпроси. Европейският парламент, който е съвещателен орган и Съвета на ЕС (съставен от лидерите на страните членки), имащ контролни функции, прокарват през останалите институции политики, които иначе няма да се приемат от избирателите в съответните държави. И после се извиняват с брюкселската директива. Ситуацията е позната не само у нас, но и в повечето страни от Блока. Малко по малко, може да се окаже, че Европа прокарва пътя към нов тип транснационална политика. И в този ред на мисли – питаме се дали цялото това внимание, което беше отделено на политиката не е за сметка на въпросите, които следва да бъдат зададени относно политиката.
Крайният резултат със сигурност не е победа за демокрацията на европейско равнище, а по-скоро спор за нея. При разпределянето на топ постовете, иначе казано – най-добрите работни места в ЕС, беше изоставен принципът на шпицкандидатите, излъчени от ЕП, а последвалия процес потвърди приоритета на националното ръководство. След кратка схватка, Франция и Германия получиха най-важните постове – фон дер Лайен пое ЕК, а Кристин Лагард, директорът на МВФ – оглави Европейската централна банка (ЕЦБ). Но също така стана ясно, че в ЕС започва да се чува гласа на повече държави, например на тези от Източна Европа. Именно тяхната опозиция, уби плана на Меркел да инсталира водещия холандски социалдемократ Франс Тимерманс като заместник на Юнкер на председателското място в ЕК. Изборът не на последно място доказа водещата роля на политическите партии. И двете основни европейски позиции бяха разпределени на кандидати от дясноцентристката ЕНП. Преди да оглави МВФ, Лагард беше министър на външната търговия и на икономиката и финансите, съответно в кабинетите на президентите Жак Ширак (2005-2007) и Никола Саркози (2008-2010). Критиците й изтъкват, че тя беше обвинена за безстопанствено разходване на публичен ресурс, по аферата Бернар Тапи.
Националната, партийната и политическата принадлежност на кандидатите, бяха от решаващо значение при подбора. Обратно – детайлите на политиката вероятно не са намерили място в дискусиите. Но те са особено важни, що се отнася до ЕЦБ. На практика, оглавявайки единствената наистина независима институция (ЕЦБ), Лагард зае най-влиятелната позиция е ЕС, с повече правомощия от председателството на ЕК. И една от най-значимите политически позиции в света.
След Федералния резерв на САЩ, ЕЦБ е най-влиятелната централна банка в света. Еврото е втората най-важна резервна валута (след долара), но от началото на годината еврозоната е слаба. Натискът върху ЕЦБ да реагира с повече парични стимули, е дори по-интензивен от този над Фед. В същото време финансовото здраве на Италия остава основна грижа. 2018 съживи страховете от спада на общите банкови активи спрямо БВП и само ЕЦБ може да наруши тази тенденция.
Несериозно е да се каже, че наследникът на Марио Драги трябва да е компетентен, за да бъде назначен на поста и след това – само да държи независимия курс на ЕЦБ. Лагард е адвокат и политик, а не икономист. Тя няма оперативен опит в централна банка. След като неекономистът Джером Пауъл пое Федералния резерв миналата година, номинацията на Лагард бележи края на суперкариерата на централния банкер. Преди 10-ина години подобен ход би предизвикал възмущение, но днес той се приема като знак за времето. Назначаването на Лагард е политическо и говори за ролята на ЕЦБ в развиващата се политическа икономика на ЕС.
Както последната криза на еврозоната демонстрира с болезнена сила, разделителната линия между политика и икономика не е даденост, а трябва непрекъснато да се преразглежда. Драги несъмнено е блестящ политически интелектуалец. Но неговият успех беше в не по-малка степен плод на дипломатическите му умения и лоялността му към политическия проект за консолидиране на Европейския валутен съюз. Това беше мисията, на която той се посвети, поемайки италианската хазна през 90-те години. Безупречната му репутация по отношение на фискалните дисбаланси, му спечели доверието на Берлин. Без него той не би се осмелил да издаде известната си декларация от юли 2012, че ЕЦБ е готова да направи „каквото е необходимо“, за да стабилизира еврото. Без подкрепата на Германия, неговата драматична програма от 2015 за изкупуване на държавни облигации от страна на ЕЦБ и наливане на пари в слабите икономики, известна като „количествени облекчения“, би била немислима. И както Драги демонстрира с личния си пример, гуверньорът на ЕЦБ се нуждае от здравите нерви на политик.
През последните 10 години стана ясно, че ако ЕЦБ действа като централната банка на един от най-големите икономически блокове в света и подкрепя пазарите на публични облигации, гарантирайки, че по-слабите части на еврозоната не се сриват – няма да си спечели любовта на германските консерватори и техните съмишленици в Северна и Източна Европа. От друга страна, политиката, която се харесва на дясното крило в Северна Европа, има сериозни шансове да взриви еврозоната. Като се има предвид болезнено бавния напредък в стабилизирането на единната валута и високото ниво на дълг в Италия, рискът от нова криза е реален. Затова въпросът – кой ще наследи Драги е критичен не само за Европа, но и за световната финансова система (както споменахме – еврото е втората най-важна резервна валута в глобален мащаб).
Другият кандидат, който от доста време се обсъждаше за председателския пост в ЕЦБ и беше смятан за водещ, е гуверньорът на Бундесбанк, Йенс Вайдман. Той е разумен централен банкер, който напоследък направи известни усилия да покаже идеологическа гъвкавост. Но през 2012 той не успя да убеди германските консерватори и се отказа от линията на Драги. Това вероятно беше причината, изборът да не падне върху него. Освен въпрос на характер, проблемът е структурен. Митът гласи, че германските бундесбанкери се радват на значителна независимост, но истината е друга. Те или следват консервативната линия, или мощните германски медии „Билд“ и „Фракнфуртер Алгемайне“ ще ги направят на пух и прах. И не на последно място, след изтезанията, нанесени на еврозоната от Берлин между 2010 и 2015, останалите страни не биха искали германец начело на ЕЦБ. А и сблъсъкът около назначението на Вайдман щеше да бъде пагубен и вероятно щеше да изостри евроскептицизма в Германия.
Добрата новина е, че бързо развиващата се и многопластова политическа система на Европа предлага много възможности за избягване на сблъсък. И това се разбира не само в Париж, Рим и Мадрид. Това е напълно ясно и в Берлин.
В критични моменти от кризата на единната валута, Меркел нееднократно призоваваше ЕЦБ да смекчи системния финансов риск в еврозоната. А това породи лоши заглавия в германските таблоиди. Цената, която Меркел плати, беше реална. „Алтернатива за Германия“ е родена през 2013 като анти-Меркел и анти-Драги партия. Затова в последния си акт на европейската сцена, Меркел помогна не на Вайдман, а на Лагард да заеме първо място в ЕЦБ.
Поради липсата на оперативен опит като централен банкер, Лагард ще трябва да разчита на своя екип, особено на новия главен икономист Филип Лейн, от Ирландия. Назначенията на останалите позиции в борда на ЕЦБ ще бъдат от решаващо значение. Ако тя успее да отстои властта си, може да се очаква, че ЕЦБ ще продължи линията на Драги.
