В Италия предстоят избори, а вицепремиерът Матео Салвини е готов да се върне като безспорен победител в политиката. Интересно е дали, ако спечели изборите, той ще се опитоми и ще започне да приглася на френския президент Еманюел Макрон за Европа на две скорости? От перспективата на настоящето, това изглежда малко вероятно. Формално и двамата са от едно поколение, но ги разделят Алпите и много други неща. Макрон иска по-голяма интеграция между страните от еврозоната, а евроскептикът Салвини се обявява за Европа на нациите.
Партията на Салвини “Лига“ (преди „Северната лига”) се раздели със своя коалиционен партньор, движението „Движение 5 звезди“. За Салвини изборната победа е очевидна: популярността на “Движение 5 звезди” спадна по време на 14-месечното управленеие на Конте, но подкрепата за „Лигата“ скочи. Сега тя може да се похвали, че е най-голямата партия не само в Северна Италия, но и в Южна, което е рядкост. Така че Салвини вече може да се отърве от коалиционния си партньор и да разшири електоралната си база.
Успехът му обаче ще бъде ново главоболие за Брюксел. На евроизборите през май “Лига“ стана една от най-големите партии в Европейския парламент(ЕП) и Салвини приветства началото на нова ера.
„Не само, че “Лига“ е политическа сила номер едно в Италия – заяви той след изборите – но и Марин Льо Пен е първата партия във Франция, Найджъл Фараж е първата партия във Великобритания. Следователно Италия, Франция, Обединеното кралство са белегът, че Европа, се променя …Роди се нова Европа. „
Може да е прав или да бърка. Възходът на “Лигата“ и други десни партии като нея навеждат на мисълта, че политическият модел на Европа се променя. От години партията на Салвини е описвана като крайно дясна – но такива ли са настроенията в Италия? Промените в Европа или по-скоро в западната й половина, са дълбоки и стават все повече. Ако обаче определим всички политически явления като „десни“, няма да можем да видим различията и нюансите в отделните страни.
Тенденцията за движение на електоралните настроения вдясно е факт от години, а понятието „крайно дясна политика“ не отговаря на процесите. Правителствата, които подкрепят неустойчивите (и дискредитирани) политики за отворени граници, се описват като „центристки“ и „мейнстрийм“, докато партиите, които оспорват това, са нарочени за „ксенофобски“, „расистки“, „националистически“. Подобни твърдения са малко крайни, макар че са възприети у нас и в останалите страни от ЕС.
Етикети от този род се лепят от хора, които “разбират“ и се изказват политкоректно в медиите. Но те често не отчитат промените в реалността. Най-малкото защото не всеки, който се обявява за ограничаване на емиграцията е „расист“, „националист“ или „ксенофоб“. И не само в Европа. През последните години – особено след гласуването за Брекзит и изборната победа на Тръмп, определенията “ляво“ и „дясно“ се размиха.
Мъглата започна да се спуска в началото на десетилетието. Организациите, подкрепящи малцинствата, осъзнаха, че нямат достатъчно противници, за да оправдаят своите бизнес модели. Така всеки, който се противопоставя на наднационалните институции или се стреми да ограничи имиграцията, се озова, зад борда. Постепенно възгледите на по-голямата част от хората в ЕС, например на поддръжниците на Брекзит и жълтите жилетки в Париж, бяха определени като крайнодесни. Но това не е точно, защото те много се различават помежду си.
Къде всъщност минава тънката червена линия между защитата на интересите на собствената страна и омразата към другите народи? В момента политическата ситуация е такава, че голяма част от Европа е доминирана от нови партии, които получават етикета „националисти”, но много малко от тях отговарят на това определение, призовавайки към сваляне на демократичните институции или към насилие. В тази категория бихте могли да поставите “Златна зора” в Гърция и “Йобик” в Унгария.
Последната е интересен феномен, защото изглежда като най-дясната партия в ЕС, зародила се в една бивша социалистическа страна. Но като говорим за дясното, да не забравяме, че партиите от ляво показаха, че са способни на развитие и се придвижиха към политическия център. В този ред на мисли – възможно ли е и крайнодесните движения да крият потенциал? Може би най-трудната задача в европейската политика днес е да се анализира кои партии някога са били крайнодесни, но сега са се трансформирали по посока на разума и могат да бъдат считани само за десни.
Например, шведските демократи в края на 80-те несъмнено бяха расистка, крайнодясна партия. Но през първото десетилетие на века група млади политици, противопоставящи се на сковаващия ляв консенсус в шведската политика, поеха партията и я насочиха към политическия център. Последва изхвърляне на всички крайнодесни елементи. Днес във всяка страна извън Скандинавския полуостров шведските демократи биха били считани за широка консервативна политическа партия, както и за трета по големина в шведския парламент.
Така че е важно да се дефинира кои са крайнодесни, националисти и кои са крайнолеви, комунисти и интернационалисти. Вероятно няма една обща матрица, а всяка страна следва своя линия. И още – на новите партии се гледат с подозрение, а старите имат история и много грешки, които не могат да бъдат преглътнати. Участието във властта е едно от малкото неща, които позволяват промяна в начина, по който се описват партиите: или защото стават по-умерени, или защото след като са там, анализаторите не ги етикират като крайно десни. Например, „Патриотичният фронт“ у нас, който след като стана коалиционен партньор на ГЕРБ получи по-добра оценка. Подобна история има и италианската „Лига“. Днес тя стои център-ясно, доста по-умерена е и затова вероятно печели одобрението на избирателите.
И, разбира се, политиката като цяло се измести. Мейнстрим партиите в цяла Европа загубиха подкрепата на обществеността, защото провеждаха политики без публично одобрение. Донякъде те станаха жертва на наднационалното правителство, наречено Съвет на ЕС. Класически пример на подобен провал са лидерите на Гърция и Италия по време не дълговата криза. Наложи се те да следват Брюкселската линия, което на практика заобиколи демокрацията. Евроскептицизмът в тази страни днес е резултат от близкото минало.
Политическият пейзаж се усложнява и от факта, че освен географията и историята има значение. На митинг миналата седмица Салвини се заигра с близостта до паметник на Мусолини. Това означава ли, че той подражава на диктатора? Изводът би бил пресилен. Но ако кажем, че се опитва да се възползва от всички остатъци от мусолинизма в Италия, вероятно ще сме прави. Което е различно от това да се опитваш да изкараш политически дивиденти от остатъците от хитлеризма в Германия или от комунизма в България.
Съществува изкушение от опростяване и изкривяване на политическия процес: може да залепим етикета „крайнодесни“ на всички партии, които не са част от социалдемократическия консенсус. Ако се оставим по течението, няма да разбираме случващото се при нашите съседи и съюзници. Ще продължим да отхвърляме и някои разумни политици у дома.
Ще трябва да приемем промяната в Европа. Няма да можем да я видим ясно със старите очила за четене. На Стария континент предишният ред губи сила. Новите лидери поставят националното самоопределение и суверенитет извън национализма.
Какви са новите очертания? И да нямаме точен отговор, трябва да поставим въпроса.
