САЩ са в затруднено положение. Атаките в Саудитска Арабия не засегнаха директно тях, освен със скока на цените на петрола, което всъщност помага на американската петролна индустрия. Има изкушение да оставим атаките да останат в историята. Но САЩ създадоха антиирански съюз, в който Саудитска Арабия е ключов (макар и слаб) играч. Саудитска Арабия е под вътрешен натиск от членове на кралското семейство, които се противопоставят на престолонаследника Мохамед бин Салман, а ниските цени на петрола подкопават политическото сближаване в кралството. Ако не се направи нищо, под въпрос ще бъде поставена спонсорираната от САЩ коалиция. Саудитска Арабия е важен играч в арабския сунитски свят – и този свят е основната заплаха за иранската експанзия. Ако няма отговор на атаката на Иран срещу жизненоважно саудитско съоръжение, това може да помогне на Иран да увеличи силата си в целия регион. По време на президентството на Доналд Тръмп, склонността на Съединените щати е да избягват да инициират директни военни действия в полза на прилагането на икономически натиск. Той маневрира, за да сведе до минимум и да спре активната военна намеса. Следователно военните действия срещу Иран биха застрашили както структурата на съюза, така и ще прекъснат стратегията на САЩ.
Алтернативен вариант би бил въвеждането на нови санкции, но има два проблема при такъв ход. Първо, санкциите нямат психологическото въздействие, което упражняват военните действия. Психологическото въздействие би било както върху Иран, така и върху сунитския свят, а логиката на ситуацията го изисква. Второ, САЩ вече са наложили болезнени санкции върху иранската икономика. Всички по-нататъшни санкции биха имали ограничен ефект и недостатъчно значение.
Има една военна опция, която би довела до тежък икономически шок, но също така би ограничила експозицията на САЩ: налагане на блокада на иранските пристанища, със селективно затваряне на Ормузкия проток. Тази стратегия има три слабости. Първо, голяма военноморска сила от множество бойни групи би трябвало да бъде разположена за потенциално неограничено време. Второ, флотът може да бъде атакуван от ирански ракети и макар да предполагаме, че военните кораби на САЩ имат ефективни противоракетни способности, всяка грешка може да бъде на цената на основен американски кораб. За да се противодейства на това, ще бъдат необходими противоракетни въздушни атаки, както и отбранителни мерки, създаващи второ потенциално скъпо измерение на тази операция. И накрая, такава блокада е по дефиниция безсрочна. Ако Иран не се откаже от натиска, блокадата може да продължи за неопределено време, тъй като прекратяването ѝ без успешен резултат ще се разглежда като поражение.
Друг възможен отговор ще бъде нанасянето на удари срещу ирански цели. Най-подходящата цел биха били фабриките, произвеждащи дронове и крилати ракети, заедно със съоръжения за съхранение и т.н. Тук проблемът е в получаването на точни разузнавателни данни. САЩ несъмнено са каталогизирали подобни неща, но действието по лоша информация може да доведе до ирански удар върху американските сили или друго чувствително място под неформална американска защита. Това само ще усложни проблема с иранските атаки срещу саудитската рафинерия.
Трудният въпрос, с който се сблъскват САЩ, е дали трябва да предприемат действия, толкова болезнени, че да блокират всички по-нататъшни действия от страна на Иран. Ако блокадата не разруши икономиката на Иран, тогава е необходима ескалация, за да се елиминира неговата нападателна въздушна способност. Що се отнася до въздушната кампания, историята показва, че те са склонни да отнемат много повече време от очакваното и понякога се провалят напълно, предоставяйки на противника възможност от своя страна да предприеме офанзивни действия. Опитът на САЩ да премахне способността на Иран за удар може да бъде скъп, а скритите ирански ракети могат да атакуват регионални цели. Както при блокадата, въздушната кампания може да продължи безкрайно. Дребните ответни удари отварят вратата към иранските контрадействия и могат да прераснат в продължителна операция.
Що се отнася до изпращането на сухопътни войски, това не само че не решава бързо проблема с иранската въздушна сила, но също така връща САЩ на позиция, в която е от 2001 г.: окупационна война. Напълно разгърнатите американски военни могат да победят иранските военни и да завладеят територия, но да задържат срещу враждебна милиция би се създал непреодолим конфликт с жертви, които не могат да бъдат поддържани. Иран е голяма и солидна държава с население от 82 милиона души, повече от два пъти по-голяма от Ирак или Афганистан. А идеята американските войски да бъдат посрещнати като освободители е просто фантазия.
Освен въздушна атака срещу Иран, предназначена не да постигне значителна цел, а по-скоро да даде увереност на саудитците в САЩ, вариантите за директна атака не са обещаващи. Но има и друг начин да се мисли за този проблем. Съединените щати са загрижени за разширяващото се политическо влияние на Иран. Но това създава потенциални цели, които са с висока стойност за Иран – и удрянето на тези цели би било по-малко обезсърчително от атака срещу самия Иран. Иран има свои собствени или марионетни сили в Ирак, Сирия, Ливан и Йемен. Инвестира много време, ресурси и риск в създаването на тези сили, които сега държат територия в тези страни.
Помислете за Ливан – място, където Иран е силно активен от 80-те години на миналия век чрез движението „Хизбула“. Ако „Хизбула“ може да бъде осакатено, политическата структура на Ливан ще се измести от контрола на Иран и котвата на Иран в Средиземноморието ще изчезне. Подобна операция не би могла да бъде оставена на израелците, отчасти защото силата им е много по-малка от тази, която САЩ могат да използват, а също и поради това, че сътрудничеството между САЩ и израелските сили би поставило в затруднено положение сунитските съюзници на САЩ. Такъв отговор пряко би навредил на интересите на Иран, но би могъл да бъде осъществен с по-малък риск и с по-висока цена от други възможности.
Всъщност самата заплаха от нападение срещу „Хизбула“ може да накара иранците да променят стратегията си. Разбира се, нападение там също може да отприщи порой от ракетни удари от Иран и това е недостатъкът на тази и на всички други стратегии. Предимството е, че когато други стратегии вероятно не успеят да постигнат целите си, атака срещу „Хизбула“ може да успее. Това би било нещо, което Иран не би искал да вижда и би било изпълнено от подсигурени американски сили. Алтернативно, САЩ може да атакуват иранските сили в Сирия, но това ще има по-слабо въздействие.
Това е теоретично упражнение; да се отговори на атаките на Иран с въздушна кампания срещу марионетна сила е малко вероятно. Саудитците ще имат проблеми да го представят като ангажимент на САЩ за саудитската сигурност. Атаките в Сирия, Ирак и Йемен биха страдали от липсата на яснота и от факта, че самият Иран няма да бъде засегнат. Има възможност саудитските военновъздушни сили да отмъстят, но способността им да понесат загуби и да проведат разширена въздушна кампания е съмнителна. Саудитците могат да изстрелят ракети по Иран, но това ще сложи началото на безкрайна размяна на удари, а стратегията на САЩ трябва да бъде да нарани Иран при мисия с ясен край.
Иранците знаят дилемата, която са поставили пред САЩ. Те са заложили на това, че рисковете за САЩ са твърде високи, за да ги приемат. Проблемът в мисленето на Иран е, че не може да бъде сигурен в каква степен САЩ разглеждат иранската експанзия като заплаха за дългосрочните интереси на САЩ в региона.
Изглежда няма добри военни възможности. Ако не бъде предприето нищо, това би могло да унищожи антииранския блок, за чието създаване САЩ работиха упорито. Вероятният, но не сигурен отговор на този проблем ще бъде символично отмъщение. Проблемът с отмъщенията обаче е, че те излизат извън контрол.
