Владимир Левчев е български поет, писател, журналист, политик, активист на „Екогласност“ и преподавател в Американския университет в Благоевград. Син е на поета Любомир Левчев. Владимир Левчев е автор на стихосбирки и романи, издадени в България, както и пет стихосбирки, издадени в САЩ. Превеждал е на български стиховете на Елиът, Гинзбърг, Кюниц, Хенри Тейлър, Висоцки, както и „Бхагавад гита“. Сътрудничи със статии за политика и култура на вестник „Дневник“ и други периодични издания.
Г-н Левчев, измина една много интересна година, кое е събитието в България, което Ви направи най-силно впечатление?
Специално в България имаше избори, но на тях нищо необичайно не се случи. Аз лично не съм очаквал БСП да ги спечели и не мисля, че с това ръководство скоро ще спечелят избори. Очаквах по-добро представяне от „Демократична България“. Говорим за местните избори, защото те вече имат представител в Европарламента. Другото – нищо необичайно. За мен по-сериозен е въпросът с избора на главен прокурор, защото това е и изискване на ЕС – да се реформира българската съдебна система. Просто нямаме начин главният прокурор да бъде сменен. по нашето законодателство той е несменяем и това е голям проблем. Г-н Гешев направи някои изказвания, които бяха изключително шокиращи. Още преди да стане главен прокурор той каза, че разделението на властите била някакво крайнодясна политика. Това бе доста шокиращо, защото именно разделението на властите е фундаментът на демокрацията. Без него демокрация не може да съществува.
От друга страна, трябва да има разграничения между прокуратура и съдебна власт, защото това са две различни страни. Както обвиняемият има защитник, има прокурор, има и съд, който трябва да бъде абсолютно независим. Не може, според мен, един главен прокурор да си позволява да прави политически изказвания, и то по адрес на конкретни личности. Напоследък чух, че пак Иван Костов нещо му беше проблем. Това не се прави така в нормалните страни. Един главен прокурор трябва да стои над политиката и да не прави политически изказвания. Това е, което силно ме притеснява.
Така че да – в българската политика има нужда от тези реформи, които отдавна и с право се искат от нас.
За самолетите Ф-16 също имаше много дебати. Аз съм доволен, че България се въоръжава. Отдавна се говори, че нашата армия, особено самолетите, в техническо отношение се нуждаят от замяна. Те са много стари и не си струва да се поправят, ако изобщо могат. Така че аз смятам тази сделка за нещо чудесно за България. Ние сме гранична страна в ЕС и имаме нужда от добра отбрана, затова имаме нужда да бъдем в НАТО – това е политическа и военна сигурност за България, но и икономическа. Ето, като говорим за Западните Балкани, т.е . за нашите западни съседки, много ще се радвам час по-скоро и Македония, и Сърбия да имат процедури за влизане в ЕС, макар че това се забавя. Обаче ако поне Македония влезе в НАТО, това ще бъде една стабилност, включително икономическа, и ще доведе до западни инвестиции. Бих искал да видя нашите западни съседи в ЕС. Това ще бъде добре за и за тях, и за нас, и за целия ЕС.
Културата и политиката ни сякаш живеят в две паралелни вселени. Това добре ли е, според Вас, и доближава ли ни до нашите западноевропейски партньори?
Общо взето те не би трябвало много да се смесват и винаги са живели паралелни животи. Понякога културните дейци във важни моменти вземат отношение и трябва да вземат отношение, но като цяло това са различни неща. Езра Паунд е казал, че поезията е новини, които си остават новини. Той има предвид, че новините днес са едни, утре са други, а в поезията трябва да има такива новини, които и да ги прочете човек след 100 години, пак трябва да ги види като новини. Но това са новини от друг характер, новини от духовния свят, който е различен от материалния, който е тук около нас, но това е, което ни прави хора, в крайна сметка.
В този смисъл важно е понякога интелектуалците да вземат участие в политическия живот, особена когато стават големи промени в страната, но ако задълбаят твърде много в злободневието или започнат да играят роля на говорители на политически партии – това преди всичко не е сериозна култура.
В Щатите се наблюдава сериозна, набиваща се на очи разлика – много актьори и интелектуалци вземат отношение по чисто политически теми, като например президента Тръмп и неговата личност и политика. Вие смятате ли, че това е успешно за тях и за политиката?
Зависи какво се разбира под успешно. В САЩ в момента имаме много ярко политическо разделение. Малко ми се струва подобно на това, което беше в България в началото на 90-те години. Това е странно, защото не може да става сравнение – нито икономически, нито исторически и политически между нашите две страни. По размер също, и по отдавана съществуваща демокрация, защото САЩ имат най-старата несменяна Конституция в света.
Френската и американската революция поставят началото на новата епоха и история. Именно тогава това разделение на властите става важно. Демокрацията е според някои правото на глас. Това е вярно, но ако само това е демокрацията, то тогава може лесно да стане така, че мнозинството да упражнява диктатура над малцинството, или тези, които са спечелили изборите, да решат да пратят в затвора всички, които са ги изгубили. Това вече няма да е демокрация. Демокрация изисква всички да имат равни права и да има власт на закона. Това е, което наричаме либерална демокрация. Затова като чуя думата „илиберална“ демокрация или да се говори, че демокрацията и либералната демокрация са нещо различно – това ужасно ме шокира, защото ако демокрацията не е либерална – т. е. ако нямаме власт на закона, нямаме равноправие и равенство пред закона и свобода на словото и на изявленията и изповеданията, стига да не пречат на другите, то тогава на практика няма демокрация. Който спечели изборите, ще може да упражнява диктатура. Имаме в историята такива случаи – Хитлер е спечелил избори.
Обратно към вашия въпрос за Америка – там има голямо разделение между Демократи и Републиканци и то донякъде е културно. Има много силна вълна на популизъм в Европа. Както знаем – Марин льо Пен, а и „жълтите жилетки“ във Франция, в Италия имахме такова правителство, до известна степен и Брекзит във Великобритания дойде на крилете на новия националпопулизъм и изолационизъм, на който, така да се каже, е голям шампион Доналд Тръмп. Това е световна тенденция, която ме притеснява, защото не могат глобалните проблеми да се решават локално.
Има глобални проблеми и светът става все по-взаимнозависим. Не можем да кажем „Америка над всичко“, „България над всичко“ или „Франция над всичко“ и да се върнем към 19 век, когато тази политика е била реалност – всеки срещу всеки, другите се третират като врагове.
В момента светът трябва да се държи като едно цяло, защото има глобални проблеми – световно затопляне, икономически проблеми, атомно оръжие от времето на Студената война. Чисто икономически, като започне икономическа криза в САЩ, Китай или ЕС, това се отразява в цял свят. Така че този изолационизъм няма да доведе до нищо добро. Той е свързан с националпопулизъм. Има много хора, които са по някакъв начин разочаровани от политиците и политиката изобщо. Те искат да направят нещо радикално ново, само че не знаят какво и се хващат на популизма на някои политици. Много е лесно в наше време да се разпространяват фалшиви новини и конспиративни теории и хората лесно се хващат на тях. Аз не виждам някой да е измислил нова политическа система, която да е по-добра от либералната демокрация. Да, тя трябва непрекъснато да се реформира и се обновява и да има контрол върху корупцията и властта, да има здрава и добра съдебна власт. Това е безспорно и е важно и в България. Като цяло не виждам по-добра система от тази. Ако се появи – ще бъда щастлив.
Да се върнем на локално ниво – София става все по-космополитен и отворен град, но сякаш още личат останките на комунизма тук. Какво трябва да направи градската управа в София, за да стане столицата модерен европейски град?
Ако говорим за останките от комунизма – има два вида останки. Единият са панелките. Санирането им беше нещо много важно. В София това е трудно да стане, тъй като има огромно количество такива сгради, но примерно в Благоевград, където преподавам, се свърши чудесна работа в това отношение и просто градът има нов вид. Старите и грозни панелки в целия център сега имат съвсем друг вид.
Има и други неща – как се отнасяме към културното си наследство. Аз не бях привърженик на това да се маха паметникът на Старчев пред НДК, защото така се правеше по комунистическо време – разрушаване на всичко старо и заменяне с ново. Хайде и ние да не правим същите неща. Девизът на София „расте, но не старее“, навремето звучеше абстрактно и малко глупаво, но сега това е един факт, защото София се е удвоила от комунизма насам, но има все по-обновен вид. Аз мисля, че тя много добре се развива и метрото е чудесно. Не ми харесват някои неща – например не ми харесва новият дизайн на бул. „Витоша“. Плочките започнаха да се чупят още докато се правеше ремонтът, пък и са грозни, не ми харесват. Колкото до „Граф Игнатиев“ – дизайнът е о кей, малко скучничък, но е добър. Виждам проекти за обновяване на пространството около „Света Неделя“. Като цяло всичко това е чудесно.
Това, за което смятам, че трябва да се помисли в София, е осветление. Ужасно тъмно е и лампите светват половин час, след като стане тъмно, вместо половин час преди това. Преди време си идвах от Австрия през Сърбия. От границата насам настана ужасяващ мрак. Също и на самото влизане в София. Трябва да се помисли за това. Проблемът винаги е съществувал в София и не може да се обвинява сегашното кметско ръководство за това, но трябва да се вземат мерки. Това е скъпо, не е лесно, но поне може малко по-рано да се светват лампите. Мисля, че това не е само мое мнение.
Наскоро беше представена една от новите Ви книги, тази година също имахте ползотворна творческа година. Да очакваме ли през 2020 година нещо ново да излезе от Вас и къде са фокусирани вашите творчески интереси?
Благодаря за въпроса. Последното, което излезе, не е мое – това е „Бхадават гита“ – една гениална древноиндийска поема, на която са се възхищавали още като е излязла за първи път, първо на латински в Германия, в края на 18 и началото на 19 век. Това е времето на Гьоте, американските трансцеденталисти, Елиът… Много хора са се влияели от нея и са я възхвалявали като голяма поема. Тя обаче е религиозна книга – в индуизма е един от най-важните упанишади /индуистки философски трактати, създадени в проза и поезия – бел. ред./. Принципите на йога също са разгледани вътре.
Това е мой превод в стихове, не е нов. Базиран е на вокалния превод на Йорданка Пейчинова и също и от английски, тъй като има чудесни индийски преводи на английски от техни специалисти по тази древноиндийска философия. Това е ново издание, което излезе съвсем наскоро.
Последната ми стихосбирка е „Марс“, която вече не е нова, но имам една нова, която вероятно ще излезе в началото на другата година. Тя е с поезия, казва се „Писмо в небето“. Иначе пиша книга за Томас Елиът, която също ще излезе наскоро. Тя е четирите квартета в мой превод и всъщност една монография за поезия и музика, защото тези квартети са структурирани на базата на структурата на струнните квартети на Бетовен.
