Решението на Държавния департамент на САЩ да забрани достъпа на съдия Миталов и неговото семейство до американска територия е суверенно право на всяка държава. Основният аргумент за това решение – обвинението в корупция, и то по отношение на съдия в Специализирания съд, прави това решение нещо повече от стандартна дипломатическа процедура, прилагана по отношение на криминално проявени лица. Това е сигнал към България, който трябва да бъде разчетен в контекста на промяната в динамиката на двустранните ни отношения.
Този сигнал отзвуча по различен начин в българското публично пространство, но същественият въпрос е защо преди Държавният департамент не е вземал такова решение по отношение на високопоставени български лица. Нашият комплекс за малоценност поведе по-голямата част от интерпретациите в отговор на този въпрос по посока на това, че вече е премината някаква бариера на търпимост към корупцията в България и затова американската администрация е решила да се намеси по някакъв начин. Както обикновено, подобно разбиране поляризира мненията „за” и „против” правото на САЩ да оценяват българската съдебна власт.
След срещата на българския министър-председател с американския президент, стана ясно, че предстои изработването и изпълнението на десетгодишна програма за задълбочено сътрудничество между България и САЩ, като един от приоритетите на това сътрудничество е върховенството на правото и противодействието на корупцията. Американското разбиране за изграждане на необходимото доверие за ефективно партньорство предполага именно това – когато е налице информация за корупция на високо равнище, тя да бъде оповестявана публично. В този смисъл решението на Държавния департамент трябва да бъде възприемано като готовност за партньорство, а не като опит за намеса в съдебната власт на България.
Първоначалната реакция на Висшия съдебен съвет следваше принципа на невинност до доказване на противното. Фактът че името на съдия Миталов се оказа относително неизвестно, както и че досегашната му работа не е била предмет на публично изразени съмнения за почтеност, изправи Съдийската колегия на ВСС пред специфичен казус. Искането на министъра на правосъдието за дисциплинарно отстраняване на съдия Миталов увеличи натиска върху висшите магистрати.
От една страна, министър Кирилов има всички основания да твърди, че оповестяването на името на съдията накърнява авторитета на съдебната власт, но от друга, само по себе си, това не е основание за започване на дисциплинарно производство. До получаването на повече информация от американска страна Съдийската колегия бе призвана да определи своята позиция, а с това и да създаде практика по отношение на подобен тип казуси. Американският посланик в България вече заяви готовността на своята страна да продължи да оповестява имена на висши държавни служители, за които разполага с информация за причастност към корупционни престъпления.
Казусът, пред който е изправен ВСС, ангажира наказателна и дисциплинарна, но също така и морална отговорност. Съдийската колегия винаги е била възприемана и от нея се е очаквало да бъде гарант за независимостта и защитата на доброто име на професионалната общност. В този смисъл, до оповестяването на безспорни доказателства, ангажимент на колегията е да защити името на съдия Миталов. В същото време тя е принудена да реагира и да санкционира по някакъв начин самият факт на забраната за достъп до американска територия на висш български магистрат поради обвинение в корупция.
Предизвикателството пред ВСС се усложни още повече заради придобилата публичност версия за причините за решението на Държавния департамент на САЩ. Без за това да има каквито и да било обективни доказателства, доминиращите коментари в България свързаха случая с решението на съдия Миталов по отношение на мярката за неотклонение, наложена на Николай Малинов във връзка с разследването на дейността на движението „Русофили”. Към това дело насочи аргументацията си и министъра на правосъдието, обосновавайки искането за дисциплинарно производство срещу съдия Миталов.
Коментарите, поставящи решението на Държавния департамент на САЩ в геополитически контекст, не намират засега своето потвърждение поради липсата на официална информация. Във всеки случай, подобен контекст изглежда по-скоро удобен за проруската пропаганда, доколкото позволява да бъде твърдяно, че американската политика се опитва да се противопостави на руските интереси в България. Този контекст героизира и разследваните лица по казуса с движението „Русофили”. Системните усилия случаят да бъде маскиран като „шпионски скандал” се стремят да омаловажат реалната им дейност в България. От публично известната до момента информация става ясно, че не става дума за шпионаж, а за опит за създаване на строен проект за промяна на външнополитическата ориентация на България чрез ангажиране на чужди материални и политически ресурси. Ако към това добавим и съмненията за пране на пари, то героичният ореол на „Русофили” може да придобие различен оттенък и в зависимост от насоката на обвинението да достигне до съвсем различен тип наказателен процес.
ВСС трябва да заеме позиция, без да разполага с достатъчно информация, под натиска на трупащите се в публичното пространство интерпретации и при това така, че да създаде норма по отношение на подобен тип казуси. В хода на дисциплинарното производство предстои да бъде намерена мярата, която може да се превърне в едно от постиженията на ВСС или обратно – да породи основания за нови критики. Това е причината за предпазливите коментари, които до момента дава представляващият ВСС съдия Магдалинчев.
Изходът от дисциплинарното производство срещу съдия Миталов на свой ред ще бъде сигнал не само към българското общество, но и към чуждестранните партньори на страната ни. Досега изглеждаше много лесно да бъдат отправяни обобщени упреци към България за това, че е налице корупция „по високите етажи”. Обобщеното обвинение предполагаше и обобщен отговор. Казусът със съдия Миталов може да промени това. Когато обвинението в причастност към корупционно престъпление бъде персонализирано, реакциите на българските институции могат да се окажат много по-адекватна основа за оценка на реалната готовност на България да преследва и санкционира корупцията, при спазването на закона и върховенството на правото.
