Запазването на премереност и достойнство от дистанцията на времето още веднъж очертава качествата на това поколение български демократични лидери. Може да сме имали и да имаме упреци към едно или друго тяхно действие, но основното не може да бъде отречено дори и от противниците им.
Именно лидери като президента Стоянов направиха възможно преучредяването на българската държава след половин век съветски колониализъм и почти десетилетие брутален милиционерски грабеж. Те направиха възможно присъединяването на България към НАТО и ЕС – не само защото го желаеха, но и защото го заслужиха. За броени години реформираха българската държава и внушиха респект и доверие към нея сред лидерите на демократичния свят. Стойността на техния принос особено релефно се очертава на фона на дребните хора и дребните амбиции, които десетилетия след тях претендират да управляват България. Защото лидерството е възможността и характера да взимаш и осъществяваш решения когато се налага без да поставяш рейтинга си и политическите си шансове за бъдещ успех на първо място.
Ветропоказателите не оставят дълбока следа в политиката. Не е достатъчно да си господар на мълчанието, дълголетник във властовите мандати или гъвкаво оцеляващ при превратностите на конюнктурата за да запишеш името си в историята. Поколението на демократичните български лидери от края на 90-те години плати висока политическа цена както за успехите, така и за грешките си. Днес гледаме към тях с разбираема носталгия.
Заб: Текстът е публикуван във „Фейсбук“, заглавието е на „Дебати.бг“.
