В събота беше Задушница. Бях планирал да ходя на гробища, но не знаех кога ще стигна, та отидох в кварталната църква „Свети Петър и Павел“ да запаля свещ. На излизане минах през парка и гледам две възрастни госпожи на пейка в парка. И едната вика – Петя се обади от Манчестър… Не продължих да слушам, отминах. Беше след атентата в Манчестър и малко преди този в Лондон.
ГЕОРГИ ДАСКАЛОВ
Хроника на нашето време.
В Англия по груби сметки живеят над 100 000 българи. Те се обаждат, скайпват се и фейсбукват и според последната мода се отбелязват като „сейфнати“.
Ние знаем, че са сейфнати, какво ни занимават, рече една приятелка.
Това още Ботев го е описал. В смутни времена българинът се затваря зад дуварите си, пие и яде с челядта и вика – това не ме засяга. Само че сега светът се е едновременно уголемил и смалил, та не се знае къде е дуварът. За всеки случай сме турили един на турската граница, не се знае, утре можем да натуряме и по други граници.
Не е непременно за порицание, това е инстинкт. Правят го унгарци, сърби, хървати и даже Тръмп, който е начело на нация, направила империя, точно защото не е слагала граници.
Но млъкни, сърце.
За мен най-удивителното са не атентатите. А българското злорадство. Това е непрофесионално, пише един от любимите ми коментатори. Толкова дандания, само седем убити.
Ботевият българин е странял от патакламите на улицата, но не се е радвал. Мечката играе у комшиите, на съседа къщата гори и такива едни народни мъдрости.
Някои от сегашните българи се радват. Особено русолюбците. Атентатите в Европа за тях са зарята за погребението на омразния им Европейски съюз, разрушението на нещо, което те не разбират, не приемат, няма да го приемат, но нямат силата и куража да въстанат срещу него, да си измислят и сътворят собствен, приемлив за тях свят.
Затова се надяват „джагалите“ да го бутнат. Белким след това им се наместят нещата.
Иначе детето е добре. В Манчестър е, взима 500 паунда на седмица и се обажда. Ако не тая събота, другата – със сигурност.
Диалектика. Сложна. Българска.
