Има моменти в историята, когато отчаяни глобални събития се комбинират, за да променят контурите на световната история, пише в анализ за „Геополитикъл фючърс“ Джордж Фридман /тук със съкращения/.
Това не е промяна като през 1945 или 1991 г., нито се дължи на едно събитие. Случват се две неща, които не са се разгърнали напълно, но са взаимно изолирани и нямат много общо с COVID-19. Едното има отношение към Беларус, а другото – към Китай.
Както вече писах, Беларус е критичен буфер за Русия, който беше доста неутрален. Очевидно Русия иска да го запази така, тъй като източната граница на Беларус се врязва дълбоко в Русия. Но западната граница прорязва територията на НАТО, особено на Полша. В регион, където Прибалтика е част от НАТО и Украйна се наклонява към Запада, руснаците не могат да търпят прозападна Беларус. Нито пък Полша и Прибалтика могат да толерират проруска Беларус.
Беларуският президент Александър Лукашенко е на власт много дълго време, управлявайки страната си като един съвременен Леонид Брежнев. След като арестува основния кандидат на опозицията, той бе преизбран миналата седмица, а хората излязоха на улиците в знак на протест. Бяха предимно мирни протести и Лукашенко бе утвърден да получи още един мандат като президент.
След като към протестите бяха добавени стачки, бъдещето стана по-малко сигурно. Демонстрантите очевидно имаха подкрепа от Полша и Литва. Така Русия, опасявайки се от поредната революция като тази, която доведе до властта прозападните лидери в Украйна – друга важна руска буферна държава – обяви подкрепата си за Лукашенко.
Междувременно преди няколко дни в Европа се случи интересно нещо. Германският канцлер Ангела Меркел изрази благодарност към Литва за помощта, която оказа на беларуските протестиращи. Германия се опитва да подобри връзките си с Русия, особено по проекта за газопровод „Северен поток“. Към този момент Германия не се доверява на САЩ, нито иска да се окаже в конфронтация с Русия. Русия от своя страна имаше своите надежди за отношенията си с Германия. Изразът на благодарност към Литва (и интересното изключване на Полша от благодарностите) постави Германия в пряко противопоставяне на руските интереси.
Руснаците не могат да живеят със загубата на последната си западна буферна държава, нито с възможността за потенциално враждебни сили край Смоленск, толкова близо до Москва. Това, че никой не иска такива неща може да е така, но историята се състои в променяне на намеренията. Русия вероятно няма да приеме думата на Полша или Германия. Ще трябва да предположи най-лошото и да предприеме действия, за да обърне събитията.
Русия не може да загуби Беларус след загубата на Прибалтика и Украйна. Германия днес е либерална демокрация с малко военна сила. Така беше и Германия през 1932 г. Нещата се променят.
Здравият разум казва, че това няма да приключи с голям конфликт. Хладнокръвните разсъждения обаче казват, че в историята няма основа за такова самодоволство. И ако възникне някой смятан за невъзможен конфликт, Европа, една от котвите на международната система, ще се промени драматично и непредвидимо.
Което ни води до второто ни събитие. От пандемията COVID-19 до занемаряването на язовира „Три клисури“, от Хонконг до Хималаите, да не говорим за търговския спад с най-големия си клиент, Китай има съществени проблеми. Всички политически лидери имат своите противници, но в Китай опозицията се държи в къщата. Следователно е интересно, че Чай Сяа, професор в Централното партийно училище, изнесе лекция, в която каза, че президентът Си Дзинпин „убива страната“ и че неговата неограничена сила го прави враг на света. Уволнена е, след което тя дава интервюта на западните медии, казвайки същото.
Не твърденията са поразителни тук, а фактът, че са били направени от професор от високопоставена институция на Комунистическата партия. Китай не е либерална демокрация и въпреки че терорът на Мао отдавна е отминал, висш член на партията обикновено не прави подобни изявления.
Има две възможни обяснения. Едното е, че Китай се либерализира. Другото е, че Кай има мощна подкрепа в Централния комитет. Ако тя е достатъчно силна, за да си позволи тези атаки, тогава възниква въпрос колко е мощен Си. Моето мнение е, че различните проблеми, с които се сблъсква Китай, подсилват враговете му така, че те го атакуват публично. Ако това е вярно, е много важно. Трябва да добавя, че моят колега Филип Орчард не е съгласен с мен. Той твърди, че Си остава силен и че не трябва да се чете твърде много в изявлението на Кай.
Той може да е прав. Здравият разум ми подсказва, че е той. Но моят анализ ме принуждава да заключа, че борбата за власт (която очаквах) вече не може да се сдържа в Централния комитет и сега стана публично достояние. И ако има борба за власт, тогава посоката на Китай по редица глобални въпроси виси във въздуха.
Предположението на света е, че Европа е обсебена от икономиката и безразлична към геополитиката. Предположението за Китай е, че той се е превърнал в голяма сила и предизвикателство за САЩ. Моето мнение е, че Европа е била „във ваканция“ от историята и че това ще свърши, както и че претенцията на Китай за световна мощ е незащитима. Ако можем да „ударили джакпота“, т. е. два от глобалните центрове на сила да променят поведението си, тогава светът наистина би се променил.
Текст: „Геополитикъл фючърс“. Заглавие: „Дебати.бг“.
