Необходимостта от преформулиране на основното послание, заложено в празника 11/24 май не е от вчера. Денят на светите Кирил и Методий е най-таченият български празник, чието начало може да се търси още в Средните векове. През 1813 г. е регистрирано негово честване, и то с характеристиките на светско културно събитие в Шумен. От 1851 г., благодарение на пловдивските интелектуалци Найден Геров и Йоаким Груев, 11 май се утвърждава като празник на българското образование и култура. По примера на България, където отново за първи път е отбелязван по нов стил 24 май, денят на Светите братя е възприет и в други страни. Разбира се, най-ярките маркери на празника са езикът и азбуката. Дефинирането им като “славянски” се дължи на равнището на науката от първата половина на ХІХ в., при което в една или друга степен са отразени и геополитическите интереси на Руската империя.
Още с приемането на Република България в Европейския съюз (1 януари 2007 г.) азбуката, известна в целия свят с името “кирилица”, придоби статут на официална в тази водеща политическа, икономическа и културна общност от държави и народи. При това да не забравяме, че освен в България днес кирилицата е писмена норма в редица страни в Европа и Азия: Република Македония, Сърбия, Черна гора, Украйна, Беларус, Руската федерация (с повечето от нейните съставни републики, автономни области и национални райони) и други страни от някогашната Руска империя и бившия Съветски съюз. В миналото тази азбука е била официална в княжествата Влахия и Молдова (обединени в дн. Румъния), Литва и други страни. Кирилицата е културно явление със световни измерения. Надписи на кирилица са поставени на първите космически апарати, още с първия сателит, изстрелян на октомври 1957 г.
Подобно на повечето древни азбуки (финикийска, сирийска, гръцка, арменска, коптска, арабска и т.н.), кирилицата се ражда в конкретна етнокултурна и езикова среда – тази на средновековната българска държава. Този културен феномен е неразривно свързан с България в епохата на нейния най-мащабен политически и културен подем при княз Борис–Михаил и “Златния век” на цар Симеон Велики. Независимо от употребата й в православния славянски свят в продължение на повече от едно хилядолетие, кирилицата е азбука, създадена от български интелектуалци, ученици и последователи на Светите братя Кирил и Методий. Тази историческа истина е призната от най-авторитетните учени в Европа и целия свят. Обективният подход изисква признаването на кирилицата за български принос в европейската и световната цивилизация.
Кирилицата е наричана по традиция “славянска азбука”, подобно на предхождащата я глаголица – графична система, създадена от Константин-Кирил Философ и брат му Методий през 855 г. Бележитите византийски монаси и християнски мисионери, произлизащи по майчина линия от елита на българските славяни, намират мощно културно оръжие както в азбуката, така и в кодифицирания от тях старобългарски литературен език. Новата писменост създава възможност за пълноценното представяне на християнското и античното наследство на старобългарски и родствените с него славянски езици. В глаголицата са възприети постиженията на други по-стари азбуки, вкл. на т.нар. руническа писменост на древните българи (прабългари). Създадена за християнизацията на българските славяни – както в България, така и на територията на самата Византия, глаголицата е приложена за първи път във Великоморавия (средновековна държава, обхващаща части от дн. Чехия, Словакия и Унгария) през 863 – 886 г. Сред краха на Моравската мисия учениците на Кирил и Методий идват в България, където получават мощна подкрепа от страна на нейния владетел Борис – Михаил (852-889). През ІХ-ХІ в. глаголицата се употребява в Българското царство, прониква в Сърбия и руските земи, векове наред се прилага в Хърватия и Чехия.
Азбуката, наречена “кирилица”, е оригинално българско явление. Тя възниква в края на ІХ – началото на Х в., а появата ѝ е не е случайна предвид използването на гръцката азбука (т.нар. унциал) в българската държава още от VІІ в. Така е още при известните пръстени на кан Кубрат, на гръцки са и надписите на Тервел и Кормесий при Мадарския конник, епиграфските паметници, създадени по заповед на Крум, Омуртаг, Маламир, Пресиан, Борис-Михаил… Първите случаи на приложение на кирилицата са свързани със старите български столици Плиска и Велики Преслав, както и с близките до тях манастири. Най-ранният датиран кирилски надпис в памет на монаха Антоний от 921/922 г. от скална църква при с. Крепча, област Търговище. Кирилицата е създадена от книжовниците, приближени на българските владетели, сред които най-ярко се откроява св. Климент Охридски. В новата графична система залягат принципите, изработени Константин-Кирил Философ, съобразени с традицията в българската държава и нейната културна политика. Към 24-те гръцки са прибавени букви за типичните български звуци (“б”, “ж”, “ч”, “ш”, “щ” и т.н.), което става на базата на принципите и решенията, реализирани с глаголицата. Двете азбуки съжителстват в средновековна България в продължение на около два века, като постепенно кирилицата измества глаголицата.
Създадена в България кирилица се налага поради нейната официална употреба от висшите органи на държавата и църквата. Тя е регистрирана с паметници, които имат силата на официални документи, вкл. надписите на ичиргу-боила Мостич (пръв „министър” при царете Симеон и Петър), цар Самуил (992 г.), цар Иван Владислав (1015 г.), неговият син Пресиан ІІ (1061 г.) и др. Благодарение на “българското културно излъчване” (израз на големия британски историк и философ Арнълд Тойнби) през Х-ХІ в. кирилицата се налага като писмена норма и в другите православни славянски държави. Предвид цивилизационните приноси на България към тези страни и народи 24 май следва да бъде осмислен и отбелязван като „Ден на българската писменост, просвета и културно влияние в славянския свят“.
