Процесите на дълбока политическа промяна вече са в ход, но те не се формират чрез нови политически субекти. Онова, което се променя е самото общество, а тези промени, на свой ред ще определят трансформациите във формите на политическо представителство.
Навлизаме в нов тип общество, в което много от традиционните ориентири вече не работят. В тези условия, предстоящите избори няма да изиграят ролята на критична точка, която да обозначи митичното „ново начало“. Точно заради това, сред българските граждани съществува усещането за липса на реален политически залог в избора на следващото Народно събрание.
Няма автентична политическа воля за дълбока промяна в начина, по който функционира българската държава и демократичния ред у нас. Въпреки всички декларации, все още няма истинска воля за промяна, която не само да преодолее съществуващите проблеми, но и да изведе България в нова позиция по отношение на трансформациите, които вече са в ход. От гледна точка на развитието на политическия процес, тези избори ще имат преходен характер, независимо от това колко устойчиво ще бъде съставеното след тях управляващо мнозинство.
Стратегическата политическа задача на тези избори ще бъде излъчването на такова народно представителство, което да успее да постигне съгласие за дълбоки промени в конституцията или направо за приемането на нова конституция. Тридесет години след приемането на действащия основен закон, можем да очертаем проблемите, които възпроизвеждат непрекъснато разделението на властите, начинът на изграждане на държавните институции и тяхното взаимодействие. Основният извод, който засега мнозинството от политиците отказват да направят, е в това че действащата конституция произвежда премиерска, а не парламентарна република.
При своето функциониране, в зависимост от начина по който са изградени, държавните институции генерират все повече централизация, „завихрят“ все повече власт в правомощията на правителството, отслабвайки все повече законодателната власт. Този процес не зависи от волята на един или друг политик, нито то качествата или недостатъците на политическите партии сами по себе си. Той се генерира от самия факт, че при своето конституиране законодателната власт остана недоизградена. Няма орган на местно самоуправление на областно равнище. При наличието на неприемливо голям брой общини, (в непосредствено бъдеще – 266!) огромното мнозинство от които не разполагат нито с необходимия финансов ресурс, нито с административен и експертен капацитет да привлекат и реализират европейски или други инвестиции, резултатът е че правителството придобива все повече власт.
Необходима е нова административно-териториална реформа. Необходимо е изграждането на орган на законодателната власт на областно равнище. Необходимо е ново определяне на районите на планиране, от които зависят средствата, които България може да привлече от Европейския съюз. Необходими са мерки за увеличаване на правомощията на Народното събрание. Необходими са мерки за реална децентрализация и ефективно местно самоуправление. Необходимо е преосмисляне на статута и правомощията на президента. Всичко това изисква по-скоро нова, отколкото промени в действащата конституция, които да позволят на България да се позиционира много по-ефикасно по отношение на настъпващите промени и предстоящите трудности. Без подобна конституционна реформа, всички призиви и декларации за „промяна“, нямат съществен смисъл.
Това, което определяме като status quo, не е резултат от действията на една или друга политическа партия, а от самата възможност за подобен тип управление, създадена от основния закон. В този смисъл, призивите за разрушаване на статуквото, които не включват готовност за водене на сериозен конституционен дебат остават само в рамките на обикновената демагогия. Това е въпрос с толкова съществено значение, че споровете за това кой с кого да прави конституционните промени са само част от общия предизборен шум. Тези промени трябва да бъдат направени, независимо от кого, но колкото е възможно по-скоро и с по-широка обществена подкрепа.
Независимо от агресивната политическа конфронтация, която се установи трайно в публичното пространство през последните месеци, макар и парадоксално на пръв поглед, в следващото Народно събрание е възможно постигането на мнозинството, необходимо за предизвикване на избори за Велико Народно събрание.
ГЕРБ лансира подобна теза през лятото на миналата година. Друг въпрос е доколко предложения проект притежаваше необходимите качества, но това нямаше значение по отношение на заявената политическа воля за „рестарт на държавата“. Темата за конституционна реформа е развивана последователно от СДС през изминалите двадесет години. Голяма част от идеите на Демократична България предполагат конституционна реформа, макар и отново фокусирана повече върху съдебната власт. Предложенията от референдума, които отново са сред приоритетите на ИТН на Трифонов, не могат да се реализират без промяна в основния закон.
Въпреки изключителната нееднородност на политическите субекти, обединени в коалицията „Изправи се! Мутри вън!“, техни представители също биха подкрепили конституционни промени. Както и при лансирането на темата, ВМРО и сегашната Патриотична коалиция Воля – НФСБ, биха подкрепили смислени и добре аргументирани конституционни промени. Оказва се, че повечето от политическите формации, които изглежда че имат шанс да формират състава на следващото Народно събрание, биха подкрепили необходимостта от приемането на нов основен закон.
Категорично срещу подобни промени се обяви само БСП. ДПС също изрази критична позиция, но по-скоро срещу конкретния проект. Очевидно е, че ефективна децентрализация и пълноценно развитие на законодателната власт, би променила съществено полето на традиционната политическа дейност на тези две партии. И все пак, дори и без тях, в състава на 45-то Обикновено Народно събрание е възможно да бъде формирано мнозинство за свикването на ВНС.
Ако, следвайки своя дневен ред, парламентът успее да проведе конституционния дебат и да постигне съгласие относно основните линии на промяна в конституцията, той реално ще допринесе за промяна в развитието на българския политически процес. А доколко политическите партии, които ще бъдат представени в него, ще бъдат в състояние да постигнат подобна цел, българските избиратели могат да определят сравнително лесно и сигурно. Това е и един от основните ориентири, които могат да определят решението им за участие в изборите.
Става въпрос за това как политическите партии и коалиции определят актуалното състояние на страната? Как обясняват това състояние и по какъв начин виждат своята собствена роля? От това как партиите и коалициите отговорят на тези въпроси, избирателите ще могат да се ориентират, както за тяхната почтеност и реалистичност, така и за готовността на политиците да носят отговорностите на управлението.
