Анастасия Бочан е родена и израснала в основания през 13 в. културен и икономически център на Западна Украйна град Лвов. Последните си 5 месеца тя прекарва във Вилнюс по програма „Еразъм”. След края на програмата не успява да се прибере у дома и започва да помага за опаковането и разпространението на хуманитарни помощи в Украйна. Ето какво разказа тя в интервю за ДЕБАТИ.БГ.
Настя, как се справят украинските граждани със ситуацията повече от 30 дни след началото на войната?
Труден въпрос, защото войната има различни фази и всеки ги преживява по различен начин. Аз вече преминах своята фаза, в която нямах никакви сили да правя нищо, но навикът се сформира за 21 дни и на този етап мисля, че това вече се превърна в навик, нашата нова реалност и ние се опитваме да се напаснем към тази нова реалност, но все пак това е война. Може да се усети. Не можеш да се върнеш към предишния си живот. За някой хора ситуацията е по-добре и например могат да се върнат на работа в Западна Украйна, но като цяло ситуацията си е същата. Все още ни боли и е трудно за нас да живеем с това.
Има ли надежда сред хората, че войната ще приключи скоро?
Мисля, че имахме подобна надежда първите две седмици от войната, но след това хората разбраха, че няма да бъде за кратко и мисля, че се приготвяме за един дълъг маратон.
Къде се намираш в момента в Полша или в Лвов?
Бях в Лвов за 4 дни, защото трябваше да помогна не само с доставката на хуманитарни помощи, но и с опаковането и, защото с моята организация помагаме на хората в нужда, като правим пакети за доставка за майки с деца. Всеки ден имаме по около 400 запитвания и е изключително трудно да се справим с тях, защото все още имаме помощи, идващи от Европа, но хората губят интерес за войната, но ние все още се нуждаем от помощ, дори повече от преди. Причината е, че вече хората започват да изчерпват запасите, които са имали – от храна, от хигиенни материали, от продукти за бебета. В момента трябва да опаковаме повече от 1000 колета и затова засега сложихме на пауза Гугъл формата за запитвания, защото не можем да се справим, просто нямаме достатъчно хуманитарна помощ, която бихме могли да изпратим.
От какво се нуждаете най-много?
Очевидно е, но най-много се нуждаем от храна, от хигиенни материали. Тъй като ние помагаме на майки с малки деца, при нас има голяма нужда от бебешки продукти. Нуждаем се и от лекарства, защото правим доставки до райони, в които все още се водят активни военни действия. Хората там питат за неща като паста, памперси и храна в консерви, защото просто нямат.
Как работи веригата за доставки?
Пощата в Украйна, за щастие, все още работи и тя може да прави доставки до тези региони, затова засега работим с тях, но също така пращаме и коли до региона около Киев, до Била Церква. Това е най-близкото населено място до Буча, Ирпин и Гостомел, където има военни действия. Така че много хора се евакуират в Била Церква и имат нужда от припаси. Затова ние изпращаме бусове с хуманитарна помощ.
Но нашата верига работи така: Коли от Лвов пристигат в Полша, където съм аз, на около 70 километра от границата с Украйна, опаковаме продуктите и ги товарим, колата се връща в нашия офис в Лвов, част от помощите се оставят там за доставки и пакети и част отпътуват за Била Церква.
Ти беше във Лвов за няколко дни. Как е ситуацията в града?
Усеща се напрежение. Всеки трети човек е бежанец. Градът е претъпкан и пълен. За мен е много трудно и плашещо, когато се чуват сирените за въздушни атаки, защото в началото на инвазията аз не бях в града и съм чувала само тренировъчни сирени. Сега всеки път се притеснявам и се питам къде трябва да бягаме, къде да се крием. Но хората ме успокояват, че всичко е наред и ще се скрием.
Центърът на Лвов е обявен за културно наследство от ЮНЕСКО и хората се опитват да го защитят от въздушни удари. Всичко е скрито. Когато се прибрах не можах да вида моя роден Лвов, който съм свикнала да виждам преди войната. Но може да се усети напрежението.
Преди пет дни имаше бомбардировки над Лвов, нали? Има ли повредени сгради? Личат ли следите на войната из града?
Да, миналата неделя. Бомбардиран беше завод за гориво, не в центъра на Лвов, а в покрайнините, но ясно си личи къде са хвърлени бомбите.
Появиха се снимки, на които се вижда че кафенетата и ресторантите във Лвов работят. Истина ли е и ходят ли хората в тях?
Истина е, но ние все още имаме вечерен час, затова кафенетата и ресторантите работят до 7.ч. вечерта. Има забрана за алкохол в Лвов, затова не може да се купи от никъде, но хората се опитват да се нагодят към тази нова реалност и да подпомагат икономиката. Ресторантите и магазините трябва да работят. Ние се борим на различни фронтови линии. На единият фронт са войниците, на друг са доброволците, на третия са хората които подпомагат икономиката на страната. Това също помага на Украйна, но в различно направление. Обикновено много от заведенията изпращат спечеления оборот на украинската армия. Това е и един шанс хората да се почувстват нормално поне за един час за кафе и бисквити.
Ти каза, че всеки трети човек във Лвов е бежанец. Къде са отседнали тези хора?
Много хора са настанени в жилища на други хора. Всички ученици са на дистанционно обучение и всички училищни сгради са превърнати в места за настаняване на бежанци. Друго място, в което отсядат хора са театрите.
Университетите обаче работят, как вървят нещата там?
Сложен въпрос, защото университетите наистина работят, но отново дистанционно. Нашите преподаватели са много разбрани и лоялни и наистина осъзнават какво се случва, защото много от студентите са от западните и централните части на Украйна. Поради тази причина някои не могат да завършат класовете, защото градовете им са бомбардирани. Аз например не мога да присъствам на лекции, защото се занимавам с хуманитарни вериги. Повечето студенти преминават на индивидуално обучение.
Искаш ли да кажеш нещо в края на това интервю?
Искам само да кажа, че ние все още имаме нужда от хуманитарна подкрепа и също така искам да напомня, че войната продължава.
