Гардиън: Украинци разказват как са успели да избягат от Мариупол

Дмитрий Юрин си е вкъщи на 16 март, когато руска бомба поразява драматичния театър в Мариупол. Жилището му в квартал „Проспект Мира“ се намира на няколкостотин метра от него, през площад с фонтан. Театърът се е превърнал в голямо бомбоубежище. Вътре са били стотици жени и деца.

„Беше ужасно, огромен взрив, огромна експлозия. Чух викове и писъци“, разказва Юрин. „Видях тела и части от тела. Измъкнах една жена, после едно момиче, а след това и едно момче. Всички бяха ранени. Момчето не можеше да движи краката си. Той крещеше. Ръцете ми трепереха. Бях целият в кръв.“

Наблизо една жена лежала неподвижно на земята. Членовете на семейството отчаяно се опитвали да я съживят, като натискали гърдите ѝ. „Опитваха се да я върнат обратно. До нея стоеше едно дете и казваше: „Мамо, събуди се. Жената беше мъртва.“

Все още не е известен точният брой на хората, загинали при руския въздушен удар. Президентът на Украйна Володимир Зеленски твърди, че са загинали 300 души. Свидетели, сред които и Юрин, потвърждават, че е имало десетки тела. Те казват, че непрекъснатият руски обстрел е направил спасителните дейности опасни.

Юрин казва, че се е върнал в гаража, където се е криел с майка си Надежда, запалил цигара и  глътнал няколко таблетки. Решил, че трябва да се махне от Мариупол, който в продължение на две ужасяващи седмици руските сили са атакували и обсаждали. Градът обаче бил отцепен отвсякъде.

Той измисля необикновен план. Юрин решава, че ще преплува своя път към безопасността.

Той е запален рибар и прекарва часове наред в Азовско море с баща си. Намерил риболовните си дрехи и ботуши, които преди това използвал за изкопаване на червеи. Взел две торбички за боклук, които вързал около чорапите си, малко въже и четири петлитрови пластмасови бутилки, които да използва като помощни средства за плаване.

Облечен в този импровизиран костюм, казва Юрин, той тръгва пеша към плажа. Било рано вечерта. Минава покрай разрушени жилищни блокове. „Имаше няколко души, които бяха излезли да търсят вода. Някой ме помоли за цигари. Иначе градът беше безлюден. Тръгнах по една позната ми пътека към брега на морето. Беше студено.“

Юрин разказва, че се е промъкнал по пясъка и след това се е потопил във водата. Изплувал на 150 метра, успоредно на брега, и тръгнал на запад. Водата била ледена. „Зъбите ми тракаха. Скрих се зад една от бутилките, за да не ме види никой. От време на врете си почивах на върха на импровизирания „плавателен съд“.

Той плува два часа и половина. Маршрутът от 4 километра го отвежда покрай руската позиция в Рибацке и до село Мелекин, което преди войната е било морски курорт. Там намерил възрастна двойка, която го приютила, дала му шот водка и купичка борш.

Селото било под руски контрол. С помощта на съсед Юрин успял да се качи на миниван, пътуващ към пристанището Бердянск, също окупирано от руските сили. Той казва, че руските войници на контролно-пропускателния пункт не му обърнали внимание. „Те бяха на 17 или 18 години“, спомня си той. От Бердянск той успява да премине в администрираната от Украйна територия.

Диана Берг, жителка на Мариупол, която е избягала от града, каза, че едно семейство е избрало подобен маршрут като този на Юрин. „Тъй като плажът беше миниран, те трябваше да вървят в студена вода в продължение на километри“, написа тя във Facebook. Напускането пеша през руските позиции вече било невъзможно. „Не пускат никого нито да влиза, нито да излиза“, пише тя.

Тя добавя: „Градът все още е блокиран. Всеки ден руснаците продължават да го разрушават с всички възможни оръжия – въздушни удари, ракети, артилерия, мини, танкове. Само в сряда имаше 118 въздушни бомби. Мислехме, че градът вече е разрушен. Но сега той е още по-разрушен.“

Украинската армия и съюзническият ѝ батальон „Азов“ контролират все по-малка зона в центъра на Мариупол, каза тя. „Цивилните се опитват да оцелеят в този ад. Този терор е отвъд границите на въображението“, пише тя и призовава за прекратяване на огъня и евакуация, организирана от международната общност.

Правителството в Киев обвини Москва, че е отвлякла хиляди жители на Мариупол, включително деца. Те са били насилствено отведени от градската болница номер четири в Русия през съседните райони, контролирани от проруските сепаратисти. В четвъртък се появи видео, което показва как войници депортират под дулото на оръжие лекари и пациенти от градската болница.

Градският съвет на Мариупол съобщава, че сепаратистите сега обикалят руините с бял микробус и събират телата, лежащи по улиците. Те се изгарят в подвижен крематориум. Целта е да се избегнат смущаващите снимки от Буча, северозападно от Киев, на които се виждат екзекутирани и вързани цивилни.

Друга жителка на Мариупол, Вика Дубовицка, каза, че е успяла да избяга с двете си деца – Артьом на шест години и Настя на две години – с личен автомобил. Те са се укривали в драматичния театър, когато сградата е била бомбардирана. „Беше тихо. После се чу експлозия. Трябваше да бягаме“, казва тя.

„Сложих дъщеря си на раменете си и хванах сина си за ръката. Той ми каза: „Омръзна ми да бягам“. Взривът ме изхвърли към стената. Нараних едната страна на лицето си, но не го забелязах. Беше от адреналина. Единствената ми мисъл беше да измъкна децата“.

Говорейки от западния град Лвов, Дубовицка каза, че 1500 души са живеели в театъра. Тя разказва, че е пристигнала на 5 март, след като газта, отоплението, водата и електричеството в града са били прекъснати. Един от актьорите, Дамир Сухов, й показал място на първия етаж.

„Живеехме в коридора между класическите колони. Имаше дебели стени“, разказва тя. Други жени и деца вече спели в залата за публика, както и в гримьорната и в две подземни мазета. Районът на сцената било по-топло, но по-уязвимо място, казва тя.

През първите три дни нямаше какво да ядем. „Чувстваш се виновен, когато не можеш да нахраниш децата си“, казва тя. След това украинските войници донесли храна, включително замразена риба, която била приготвена отвън на огън на дърва. Само на децата било позволено да ядат. Доброволци донесоха топли дрехи от един магазин, каза тя.

Дубовицка казва, че руснаците са знаели, че театърът е пълен с жени и деца. Те са завзели околните квартали и една нощ са се преместили тайно в клон на банка „Пумб“, намиращ се на 250 метра от него. Въоръжените сили на Украйна изписали думата „деца“ с огромни букви пред театъра.

По-късно се премества на втория етаж и е в залата с прожекционните апарати, когато пада бомбата. Не е ясно колко души са загинали и какво се е случило с актьора Сухов, който е организирал акцията за оказване на помощ. На 23 март тя се среща отново със съпруга си Дмитрий, който се е върнал от Полша, за да я търси, и я намира в лагер на Червения кръст.

„В града връзката с останалия свят беше отрязана. Оставих телефона и раницата си, когато избягахме от театъра“, казва тя. „Дима [Дмитрий] дойде в училището край Мариупол, където живеехме. Той първо видя сина ни, но не го разпозна, защото беше отслабнал много“. Семейството сега лагерува в мазе в Лвов заедно с още 25 бежанци.

Междувременно Юрин разказва, че майка му, която работи като чистачка в редакцията на мариуполския вестник „Пряпорец“, е успяла да избяга няколко дни след епичното му плуване в Азовско море. Сега тя живее със сестра си в окупирания от Русия Бердянск.

„Това, което руснаците направиха с театъра, беше акт на терор“, казва той. „Те знаеха, че вътре има мирни хора. Те убиха стотици. Същото се случи и когато бомбардираха родилния дом.“ „Той продължи: „Аз съм на 31 години, в бойна възраст. Ако ме бяха хванали, щяха да ме измъчват и да ме вземат в плен“.

Той каза: „Слава Богу, че познавам толкова добре бреговата линия около Мариупол. Това ме спаси.“