Лавина от коментари предизвика призивът на премиера Петков към българите да дарят по една заплата за оръжия за Украйна. Идеята може и да звучи свежо, но дори беглият поглед показва, че прилича на бягство от отговорност.
Премиерът Кирил Петков призова българските граждани да дарят средства за закупуване на боеприпаси за Украйна. Самият той щял да предостави заплатата си, която да се преведе на сметка в Украйна, където с нея да разполагат политиците на нападнатата от Русия страна.
Какво издава призивът на Петков
Идеята на министър-председателя може и да звучи свежо, но дори беглият поглед показва, че това неортодоксално решение на ожесточения дебат в българското общество и в самото правителство съвсем не е соломоновско. Инициативата на Петков по-скоро прилича на бягство от отговорност.
Вместо да се нагърби с безспорно нелеката задача да прояви лидерство в този наистина труден момент, премиерът всъщност се опитва да прехвърли бремето на властта върху гражданите. Тъкмо те вече са го упълномощили да действа от тяхно име чрез принципа на представителната демокрация.
Вярно е, че министър-председателят трябва да жонглира между различните интереси на коалиционните партньори. Но нуждата от баланс, стремежът да бъдеш арбитър не означават априори политическа пасивност и безгръбначие, не означават отказ от заемане на позиция.
А позицията на лидерите на новоучредената партия „Продължаваме промяната“ е достатъчно ясна: и Кирил Петков, и Асен Василев са „за“ изпращане на оръжие за Украйна. Това обаче, забележете, била позицията им като граждани. Тоест, не като политици, макар да са избрани, за да водят, да проявяват воля и характер тъкмо в моменти на изпитание като сегашния.
Малодушие е да се криеш зад принципи като „всеки сам си преценя“. А тъкмо до тази банална житейска максима може да се сведе призивът на г-н Петков.
Ами ако някой реши да контраатакува и призове да се събира оръжие в помощ на Путин и руските военни? А защо направо да не се организира нещо като постсоциалистическо съревнование: да видим коя инициатива – „украинската“ или „кремълската“ – ще събере повече пари.
Тук някой ще се пошегува, че поне що се отнася до българските „кремълски патриоти“, Путин може да приспадне помощта от заплатите им, превеждани от Москва.
Разбирате ли в какви абсурди можем да се забъркаме, как можем да станем за посмешище?
Има ли изобщо дилема?
Ясно е къде е заровено кучето: политиката е конкурс по популярност. А тъй като повечето българи са за неутралитет спрямо войната в Украйна, хапът, който трябва да глътне г-н Петков, със сигурност е горчив.
При това решението е всъщност принципно: да се притечеш ли на помощ на нападнатия си съсед или да блееш в полето със скръстени ръце, докато го бият и изнасилват в близкия двор.
Дилемата стои само пред онези политици, които се мъчат да градят кариери, седейки на два стола. За останалите изборът е лесен. Тези, които от години намигат на Москва, се разкриха в целия си блясък. Те поне не се колебаят. За тези, които истински ценят членството в ЕС и разбират правата и задълженията, които то дава, също няма дилема.
Въпросът обаче отива отвъд русофилството или евроатлантическите ценности. Става дума за наличие (или липса) на съпричастност, на човешка солидарност с нападнатите, с жертвите.
Не изключвам инициативата на г-н Петков да претърпи съществени промени през следващите часове или дори да отпадне. Страхувам се обаче, че срамът от нея ще остане. А той е за всички българи.
Текстът е публикуван в „Дойче Веле„, заглавието е на Дебати.бг.
