Пред очите ни се разиграва срамна партизанщина. От боричканията между системните партии могат да спечелят най-вече радикалните политически играчи. А това не вещае нищо добро за България. От Петър Чолаков.
Началото на 48-ото Народно събрание (НС) е повече от обезсърчаващо. Стените на заседателната зала на парламента са били неми свидетели на всякакви политически драми. Но не и на чак такава срамна партизанщина. От очертаващото се фиаско на новото НС вероятно най-много ще спечелят радикални политически играчи.
Партийната система затъна в криза
И в последните три парламента работата не вървеше, но поне, за мнозина, имаше ясен виновник: ИТН. Този път „шоуто“ остана извън парламента, но обидният за избирателите цирк е още по-голям. Със сигурност блокирането на политическия процес в законодателния орган ще разгневи още повече онези, които не гласуват.
От кризата на партийната система вече „печели“ държавният глава. Импотентният парламентаризъм в България роди фактически полупрезидентски режим. Той е базиран главно, но не само, върху института на служебното правителство, назначавано от държавния глава. Промяната на държавното устройство към още по-голямото засилване на властта на държавния глава, т.е. президентската република, обаче не е изход от зациклянето на партийната система. Президентските и полупрезидентските режими са ефективни в страни, в които има консенсусна политическа култура, демократични традиции.
В силно фрагментирани общества, каквото е българското, прекомерно овластеният „републикански монарх“ може за една нощ да се превърне в диктатор.
Нима България търси своя Путин?
Властолюбецът в президентството, воден от користни подбуди и огромно его, не само няма да спомогне за преодоляването на разломите в обществото, а точно обратното. Той дори ще бъде заинтересуван да ги задълбочава още повече и разпалва.
Работещите президентски (САЩ) и полупрезидентски режими (Франция), не само не правят излишни функциониращите системни политически партии, а ги предполагат.
В България партиите вече мъчно могат да се разберат дори за това кой да бъде председател на НС, а какво остава тогава за намиране на съгласие за дълбоки, конституционни промени в посока към „президенциализъм“?
„Възраждане“ са тук. А кой ще дойде след тях?
Опасявам се, че за немалко българи, боричканията между системните партии (ГЕРБ, ПП и пр.), които още повече ескалираха в 48-ото НС, неволно правят така, че яростни отрицатели на политическия елит като „Възраждане“ да звучат като „глас на разума“. Твърде възможно е цените на „акциите“ на такива като г-н Костадинов, чиято партия вече е четвърта политическа сила, още повече да се покачат, ако за пореден път парламентът се окаже ялов.
Не бих се изненадал, ако случайно видим политиците от „Възраждане“ в коридорите на изпълнителната власт, да зазвучат доста по-умерено. Най-малкото реториката за „напускане на ЕС и НАТО“ може да отстъпи на заден план и дори да се окаже „трик“. „Възраждане“ и Костадинов са повече или по-малко „познатото зло“. Но кой ли ще дойде след тях?
Не само политическият „момент“ (характеризиран от двуцифрена инфлация, ръст на цените, особено на енергоносителите, задаваща се „руска зима“, засилване на миграционния поток от Украйна и др.), а и перспективата е много благодатна за радикални политически проекти.
Часът на радикалния „патриотизъм“ тепърва предстои
За последните десет години страната се е стопила с близо 850 000 души, към 2100 България, една мултиетническа страна, ще бъде с население под 4 милиона. Ако сегашните негативни тенденции се запазят, какви ли политически играчи ще „изтикат“ на преден план ниската раждаемост (сред етническите българи), високата смъртност, огромната емиграция, превръщането на България в мрачен, неуютен заден двор на Европа?
Часът на радикалния „патриотизъм“, който вижда като своя главна задача възраждането на ултраконсервативни, традиционни ценности тепърва предстои (не само в България, разбира се, а в повечето страни, принадлежащи към „западната цивилизация“). Не е изключено маргинализацията на ромите да се задълбочи, етнически партии-корпорации да продължават да се заиграват с гласовете на турци и помаци (ДПС съществува повече от 30 години, защо да я няма и след 70?).
Отдалечаването от тази мрачна перспектива може да стане само с ефективни системни политически партии. По определение тези формации са призвани да озаптяват и опитомяват, привеждайки в „по-нормален вид“ посланията на радикалите. За съжаление, през последните години и системните партии в България често не се оказват на висотата на своята мисия.
Текстът е публикуван в „Дойче Веле“, заглавието е на ДЕБАТИ.БГ.
