Един спомен от 70-те години на миналия век: десетинагодишен съм, дават ми пари и пазарска мрежа и ме пращат до панчаревския магазин да купя, каквото докарат. И колкото ми дадат.
Пред магазина – опашка. Нареждам се и чакам. Пристига пикап със стока. Разтоварват няколко калъпа шунка. Опашката се вълнува: ще стигне ли за всички?
Магазинерът бай Кольо приема калъпите, нарежда ги във витрината, но не бърза да продава. Нагъва си амбалажната хартия, остри си молива, слага го зад ухото…После отрязва едно парче шунка, дебело колкото дланта му. И започва да го дъвче пред очите на опашката.
Опашката го зяпа в устата изумена.
Уловил гладните погледи на чакащите, още дъвчейки, магазинерът казва в свое оправдание:
– Да не изтровиме народо!
Тоест, той се жертва за народа! Ако шунката е отровна, да падне пръв!
Нещо такова каза оня ден и новоизраният председател на Народното събрание Вежди Рашидов: че щял да жертва оставащите му години за българския народ!
Саможертва велика!
Хайде, няма нужда от чак такива жестове!
Ако искаше да е полезен на народа си, Вежди да си беше седял в ателието при скулпторите. Там, казват, бил талантлив…
Което не може да се каже за Вежди като обществена фигура. Ако има някакъв талант на общественик, то това е талантът на рибата-прилепало. Онази малка рибка, която преживява охолно около големите акули с остатъците от тяхната трапеза.
През годините Вежди се прилепваше към силните на деня – първо бе от постоянното присъствие около масата на Георги Джагаров в Съюза на писателите.
След промените се лепна за милионера Илия Павлов – връчването на грамота за „главен мултак” стана пред очите на цял народ. Както и „голямото плюскане” на рождения му ден в Жан-Виденовата гладна зима, излъчено и по БНТ. Известно време Вежди се въртя в орбитата около Ахмед Доган, но тая любов се оказа нетрайна, после се усуква около други партии, накрая най-трайно се прилепи до Бойко Борисов и ГЕРБ. Така стана депутат, после министър на културата…
За да стигне днес до председател на Народното събрание. И да седне на стола, на който са седели Стефан Стамболов, Захарий Стоянов, Петко Каравелов…
В баснята на сатирика Стоян Михайловски за орела и охлюва „гадинката рогата, гърбата” обяснява кратко как е стигнала до върха на кариерата си: „С пълзение!”
В нашия случай обяснението е: ”С прилепване!”
А колкото до саможертвата на Рашидов – тя е драматична, колкото и на панчаревския магазинер.
На такива саможертви ние сме жертви…
М. Вешим
