Четирийсет години от Чернобил. Какво си спомняме: Първо – малкото съобщение, сбутано в кьоше на „Работническо дело”, така че да не го види читателят. Появи се два дни след взрива, за да информира с няколко реда, че в ядрената централа край Чернобил е имало авария. И нищо повече.
По това време бяхме научили от БиБиСи и „Свободна Европа”, че радиоактивен облак се насочва към Скандинавия. В Швеция, Норвегия и Дания властите предупреждаваха населението си как да се предпази.
У нас мълчаха и когато облакът тръгна към Балканите. Управниците ни не смееха да съобщят на българите, за да не разсърдят руснаците. Нали „съветският атом е най-мирният атом” – с такива лозунги бяхме облъчени. Пишеше го и с големи букви и на Атомния център, недалеч от квартал „Младост”, „Атомът – за мирни цели!”.
По-късно правителственият поет Венко Марковски, обявен дори за академик, щеше да издаде поемата „Чернобил”, където на македонски диалект (академик Венко Марковски цял живот не научи българския език) нареждаше в рими:
В Чернобил белее саркофаг
на реактор с мирна цел.
Смел реактор под съветски флаг
за науката умрел…
И по-нататък наглата лъжа:
Горда белокаменна Москва
с гордост защити света,
с искрени слова свят призова
срещу черна клевета.
Обратното беше, вместо да предупреди света, „гордата белокаменна Москва” си траеше до последно и не признаваше за аварията. У нас властимащите твърдяха, че радиация няма, а те ядяха храна, доставена им от ресторант „Рила”, проверена с дозиметри, и пиеха само минерална вода. Дори не отмениха манифестацията на 1 май и българските „роби на труда” манифестираха под радиоактивен дъжд.
Един личен спомен: на същия този 1 май 1986 г. с няколко приятели не бяхме на манифестация, а на плажа в Созопол. Ръсеше лек дъждец. Доста по-късно разбрахме какъв е бил дъждът – чернобилски. Двайсет години след този ден едно момиче от компанията си отиде от рак.
Заради мълчанието на комунистическата върхушка тогава България се оказа една от най-пострадалите страни – бум на туморите, заболявания на щитовидната жлеза, жените раждаха бебета с увреждания…
На тогавашните партийци никой не потърси отговорност за лъжите. За геноцида срещу собствения народ. След 10 ноември 1989 само двама от номенклатурата получиха присъди – и то, почти условни… А партията БКП, по-късно БСП, не пое никаква вина.
И като народ с къса памет вече забравяме какво се случи тогава. Днес в социалните мрежи се лее носталгия по живковизма, а на избори мнозинството гласува за водач, който напомня по физиономия и манталитет на правешкия управник.
Май на народа повече му харесва да бъде лъган…
Михал МИШКОВЕД
