Какво е Рождество Христово?
За всеки то е различно – за един е тайнство, за друг-надежда, за трети – тенджера с постни сарми на Бъдни вечер и тава с печена пуйка на обяд.
Късно разбрах какво е за мен Рождеството. От онова поколение съм – поколението на чавдарчетата и пионерчетата, което не знаеше що е Коледа, а празнуваше само Нова година. За Новата година украсявахме елха, тогава получавахме подаръци и ни ги носеше не друг, а Дядо Мраз.
За раждането на Божия син не се и споменаваше, нали тогава религията бе „опиум за народа”.
Така беше, докато през 1988 не отидох на другия край на света. Една неочаквана стършелова командировка ни изпрати двамата с Румен Белчев в Китай. Близо до южонокитайския град Гуанджоу преминахме границата и влязохме за една вечер в Макао – тогава португалска колония, а днес – част от Китай. Това бе градче-полуостров в делтата на Пърл ривър, което ми заприлича на Созопол – голямо е само 30 квадратни километра.
Беше началото на декември, а там, на юг, бе трийсетина градуса – слънцето огряваше залива на Перлената река и морето блестеше като златно – по-късно разбрахме, че е от жълтата тиня, която носи реката.
Не златното море, друго ме впечатли – коледната украса. На няколко места в градчето бяха пресъздадени библейски картини на Исусовото Рождество – яслите със слама, Божията майка с Младенеца, Бащата Йосиф, Тримата влъхви… Край тях – макети на домашните животни – овца, крава, осел, и те кротки свидетели на Чудото.
В Макао елхи липсваха, затова палми бяха украсени като коледни дървета.
Чак тогава аз, млад човек – рожба на социализма, си дадох сметка какво празнуваме ние, християните, в края на декември. Не просто идващата Нова година, а Раждането на Божия син.
Едно истинско Чудо, каквото си нямахме у нас.
Тук го празнуваха без сняг и елхови клонки, без шейни и елени, без глъчка по пързалките.
И въпреки това градчето изглеждаше по-празнично, хората – по-ведри, а децата – много по-радостни.
Впечатлен от видяното, си изпратих – на самия себе си, открита коледна картичка от Макао. На нея написах „Бай Михале, тук е много хубаво, аз оставам – ти, както искаш!”. Подпис: Бай Михал.
Картичката пристигна на домашния ми адрес три месеца, след като се бях върнал в София.
Явно другарите от ДС дълго са проучвали кой е този бай Михал, който е останал в далечно Макао, и кой е онзи, пак бай Михал, получател на картичката. Има ли връзка между двамата? Дали вражеското разузнаване не праща от чужбина таен код и шпионска шифрограма? Тогава бяха времена на шпиономания, Авакум Захов и Емил Боев бяха не само литературни, а и действащи герои от „тихия фронт”.
С колегата Белчев се върнахме у дома към средата на декември и заварихме в София празнично оживление – на булевард „Стамболийски”, точно пред министерството на културата, имаше егреци, блееха овчи стада, върху асфалта бяха разпилели бали слама. Но за разлика от Макао, това не бяха овчиците-макети, а истински животинки… Яки касапи колеха пред очите на децата по някое шиле и го набучваха на чеверме. Вместо коледна украса чевермета се въртяха на жарта, димяха скари. Софийският булевард миришеше на печени мръвки, от бъчви се лееше вино, а софиянци с червени носове вдигаха наздравици…
Какво празнуваха софиянци? Пишеше го на плакати: „Десет години от Декемврийската програма на БКП за повишаване на жизненото равнище на народа.”
Печените мръвки и буретата вино бяха доказателството, че Партията-майка се грижи за нас, народа. Пък в Макао не пишеха благодарности към Партията, просто „Merry Christmas“.
Пристигнал от един друг свят, гледах ужасен овцете пред Министерството на културата, блеещи в ръцете на касапите.
Тогава разбрах какво е Рождеството. Рождеството е цивилизация.
И не религията, а партийните доктрини са опиум за народа.
Припомням си това днес, когато гледам как руската, уж православна християнска религия, е станала част от партийна доктрина и служи служби по черкви и храмове за победа на руското оръжие.
Същото това оръжие не иска да замлъкне даже за няколко дни около Рождеството, а ще продължи да изстрелва своите смъртоносни ракети срещу мирни хора, болници и електроцентрали.
Затова в „тихата, свята нощ”, когато ще очакваме да се роди Божият син, нека си помислим точно за цивилизацията – не е ли тя в опасност и откъде иде опасността?
Михаил Вешим
