Брекзит е свършен факт, но същевременно никога няма да приключи. Сделката на Риши Сунак за поправяне на протокола за Северна Ирландия завършва един процес, който едва сега започва. Ако това звучи парадоксално, то е, защото британската политика използва Брекзит, за да опише много неща, или по-скоро обърква различни неща, като се преструва, че са едно.
Брекзит беше бунт срещу статуквото и обещание да се преобърнат установените начини на управление в Уестминстър. Но Брекзит е също така технически проект и дипломатическо минно поле, което не може да бъде преодоляно без онези стари умения на държавното управление на истаблишмънта.
Сунак гласува за напускане през 2016 г., но той не е привърженик на вандалския култ, който може да види светло бъдеще за Великобритания само когато мостовете към Европа горят. Той беше бекбенчър-хобист евроскептик, който бе ограбен от икономическата реалност, когато стана канцлер. Невъзможно е да седиш в Министерството на финансите, без да стигнеш до рационалното разбиране, че националният интерес изисква хармонични отношения с Брюксел.
Когато продаваше сделката си, Сунак дори се похвали, че Северна Ирландия се радва на „много специална позиция“ на единния пазар на ЕС и че тази привилегия я прави магнит за инвестиции. Като възхвалява остатъчната полза от членството за една нация от Обединеното кралство, той признава цената, понесена от изключването на останалите три.
Това е горчивото противоречие и абсурдът, които определят британската политика от референдума насам. Единственият начин да се справим с Брекзит без икономически палеж и дипломатическа изолация е да мислим като оставащи в ЕС.
Това бе изтъкнато неусетно от Урсула фон дер Лайен, председател на Европейската комисия, когато тя отдаде пробива в преговорите на „честността“ и „добрата воля“, станали възможни благодарение на „конструктивното отношение от самото начало“.
Похвалите на Фон дер Лайен за „скъпия Риши“ някога щяха да бъдат отрова в ушите на консерваторите – доказателство, че министър-председателят е бил заловен. В най-идеологическата си концепция Брекзит е игра с нулев резултат, в която Европейската комисия е доволна само ако Великобритания е лишена от суверенитет.
Тази нагласа все още преобладава сред много депутати тори, но тя се конкурира с умората и инстинкта за електорално самосъхранение. Гласоподавателите нямат апетит за повторни войни за Брекзит, особено когато теренът на битката е толкова малък – парче юрисдикция на Европейския съд под купчина процедурни гаранции в Северна Ирландия.
Някои тори са се посветили толкова изцяло на кръстоносния поход за суверенитет, че им е трудно да си представят живота без тази борба. Други са пристрастени към медийната светлина, която пада върху самозваните арбитри на добродетелите на Брекзит. В коя друга сфера Дейвид Фрост или Джейкъб Рийс-Мог биха могли да се издигнат като значими хора?
Но дори фундаменталистите бяха дезориентирани от качеството на отстъпката, която Сунак спечели за своята „рамка Уиндзор“. „Спирачката на Стормонт“ позволява едностранно спиране от страна на Обединеното кралство на прилагането на европейските разпоредби в Северна Ирландия. Това е сложен спусък, внимателно проектиран да устои на дърпане от сърбящите евроскептични пръсти, но все пак е отклонение от предишните позиции на ЕС. Той възнаграждава очакванията за пропорционалност и добронамереност в бъдещите отношения, които Сунак внесе на масата. Това е дивидент от доверието и отхвърляне на школата на Джонсън за водене на преговори, според която европейците отстъпват само пред нахалството и заплахите.
Като излага аргументи за ангажираност и компромис, Сунак се оказва в по-близко съзвучие с Киър Стармър, отколкото с двамата си предшественици тори. И двамата лидери имат интерес Брекзит да се оттегли в периферията на политическите дебати, като въпрос на скучен консенсус. Всяко обсъждане на Европа изкарва торите на показ в прилив на разделение и нелоялност. Няма позиция за Брекзит, която да задоволи либералната база на лейбъристите, без да отблъсне гласоподавателите, които напускат страната и от които зависи мнозинството. Така че Стармър и Сунак се сговарят в измислицата, че този път с Брекзит наистина е свършено.
В действителност ползата от новата рамка се състои в пренастройване на отношенията за разгръщане на преговорите, за да се завържат развързаните краища по всички видове въпроси – енергетика, риболов, финансови услуги, електрически автомобили, химикали. Цялото търговското сътрудничество ще бъде преразгледано през 2025 г.
Брекзит като управление на отношенията по дефиниция никога не е приключил. Но брекзитизмът като доктрина за национално възраждане чрез конфликт с Брюксел умира.
Това е победа за Сунак, но не е лошо и за Стармър, ако помогне да се утвърди превъзходството на управленския прагматизъм над пиротехническата харизма като белег на добрия министър-председател.
Това е още нещо общо между лидера на лейбъристите и неговия колега от торите. И двамата планират предизборни кампании, в които да намалят идеологията и да отхвърлят настрана чудаците, които доскоро определяха дневния ред на съответните партии.
На Стармър му е по-лесно с двуцифрена преднина в проучванията на общественото мнение. Виждането на победата поражда дисциплина на посланието, дори сред депутатите лейбъристи, които не биха могли да кажат със сигурност какво е посланието, докато очакването на поражението има обратен ефект върху торите.
Колкото по-слаби са перспективите пред партията, толкова по-малко склонна е тя да положи трудния труд на възрастното правителство, което е единственият ѝ шанс за реабилитация. Сунак показа как работи това в преговорите с Брюксел. Но от всички възможни лечения това е най-горчивото хапче, което консерваторите трябва да преглътнат. Ако доверието и дипломацията са съставките на добрата сделка, ако националният икономически интерес се обслужва от по-близки отношения с Европа, пътят към осъществяването на Брекзит започва да прилича повече на дългия, труден процес на отменяне на Брекзит.
Текстът е публикуван в The Guardian, негов автор е Рафаел Бер. Преводът и заглавието са на ДЕБАТИ.БГ.
Още актуални коментари – четете тук.
